Выбрать главу

Намирах Шон Дикинсън за страшно привлекателен — средно висок, добре сложен, непокорна, стърчаща на всички страни коса, високо и умно чело, елегантно тънки и подвижни вежди. Въпреки че Гретъл бе замесена горе-долу от същото тесто, тя бе значително по-малко привлекателна от Шон: висока слаба девойка с големи, укорително гледащи сини очи и сламена коса, опъната назад в стегната опашка.

Шон се покатери върху една стара щайга и впери поглед в множеството. Беше очевидно, че гледа на нас като на истински граждани с определена мисия.

— Всички знаем защо сме тук — започна той. Изражението на лицето му бе напрегнато, а погледът му пламтеше от страст. Той вдигна ръце към мрачния купол и продължи: — Възрастните ни предадоха. Опитът често води до корупция. Време е да се опитаме да въдворим някакъв морален ред на Марс. Време е да покажем на старците каква точно е стойността на личността и какво точно означават правата ни. Те забравиха за нас, приятели. Те забравиха задълженията си към нас. Истинските марсианци не забравят такива неща. Така че какво би следвало да сторим? Какво можем да направим? Какво сме длъжни да предприемем?

— Да им напомним! — ревнаха всички. Някои дори извикаха: „Да ги избием!“. Аз започнах: „Да им кажем какво…“, но гласът ми се изгуби в общия рев.

Шон изложи плана си пред нас. Слушахме го жадно, понеже той подхранваше яростта и объркването ни. Никога не се бях чувствала толкова възбудена. Ние, които бяхме съхранили свежестта на младостта и никога не бихме застанали на страната на корупцията, възнамерявахме да нападнем МУС по земя и да си възвърнем отречените, но полагащи ни се права. Бяхме прави и каузата ни бе справедлива.

Шон заповяда всички да се покрият със слой „втора кожа“, материалът за която се съхраняваше в големи пластмасови бидони. Ние се натъпкахме в специализираните душ-кабини голи, с танцови стъпки, смеехме се, пищяхме от внезапния студ. Бяхме леко смутени, но общо взето се забавлявахме добре. След това облякохме дрехите си върху гъвкавия, плътно прилепващ до кожата слой наномер. „Втората кожа“ бе създадена за използване в екстремни ситуации, а не за удобство. Ходенето до тоалетната се превръщаше в доста сложен ритуал: когато бяхме покрити с „втора кожа“, жените пишкаха по четири минути, мъжете — около две, а срането бе направо рискована операция.

Посипахме „втората си кожа“ с червеникава охра на прах, за да не бием на очи, в случай че ни се наложи да се промъкваме през деня. Приличахме на излезли от комикс.

В края на третия ден всички се чувствахме невероятно уморени, гладни, мръсни и изпълнени с нетърпение. Бяхме се струпали в един от куполите, където все още имаше достатъчно налягане на въздуха — деветдесет души в пространство, разчетено за трийсет. Малкото количество ръждясала вода, с което разполагахме, се процеждаше едва-едва от един древен кладенец. Хапвахме по малко или въобще не се хранехме и от време на време правехме физически упражнения, за да прогоним студа.

На няколко пъти, когато се редях на опашка за храна или отивах до тоалетната, минавах покрай един замислен блед младеж. Той беше висок, с орлов нос, тъмнокос, с широко разтворени удивени очи и кисела усмивка. Постоянно пускаше колебливо по някоя и друга нервна шегичка. Струваше ми се по-малко ядосан и по-малко уверен в онова, което вършеше, от останалите. Изнервях се дори само като го гледах. Известно време го следвах, наблюдавах маниерите му и постоянно нарастващия списък на неадекватните му прояви. Не бях от най-спокойните и имах нужда малко да изпусна парата. Поставих си за задача да го понауча на поведение.

Отначало (ако въобще забеляза вниманието ми) той като че ли се стремеше да ме избягва — движеше се сред малки групички хора, правеше се на три и половина и от време на време завързваше по някой незначителен разговор. Всички бяха доста сприхави и опитите му обикновено се проваляха още в зародиш. Най-накрая той застана на опашката пред една древна електрическа печка, изчаквайки реда си за нищожната порцийка сух топъл въздух.

Застанах зад него. Той ме погледна бегло, усмихна се учтиво и приседна, облегнал гръб на стената. Седнах до него. Той сложи ръце върху коленете си и присви устни, като през цялото време избягваше да ме гледа в очите. Очевидно му беше писнало да подема разговори, които неизменно завършваха с неуспех.

— Размисляш ли? — попитах го, след като изчаках достатъчно.

— Моля?

Видя ми се смутен.

— Изглеждаш тъжен. Убеден ли си в това, което вършиш?