Баща ми присви очи и се загледа в мен като геолог, изучаващ поредната рудна жила в късче скала.
— Поне доколкото мога да кажа досега, не виждам нищо лошо в едно подобно действие.
— Той е мой приятел и е дошъл тук, за да си поговорим. Не съм те молила да изказваш мнението си за него, нито пък да го одобряваш или отхвърляш.
— Да не би двамата с майка ти да те притесняваме?
— Просто има едно-две изключително важни неща, за които трябва да говоря с него. А това по всяка вероятност ще отнеме крайно много време.
— Съжалявам. Ще се опитам да бъда по-кратък.
Двамата се върнахме в „стаичката на спомените“. Полека-лека баща ми тактично прекъсна майка ми и подхвърли предложението двамата с нея да се разходят из чаената градина. Когато тръгнаха, Чарлз се отпусна доволно и спокойно на стола.
— Страхотни родители имаш — заяви той. — Сега ми е ясно откъде идва характерът ти.
Каквото и да бе казал, щях да побеснея. Това обаче ме накара направо да избухна:
— Аз съм си аз, в крайна сметка!
Той вдигна ръце безпомощно и въздъхна:
— Касея, явно искаш да ми кажеш нещо. Е, кажи ми го сега. Направо ще откача от напрежение.
— Защо не спомена пред мен, че си подал молба за връзка?
Той се намръщи.
— Моля?
— Подал си молба за връзка с мислителя „Куантум Лоджик“.
— Да, така е — потвърди той с каменно лице. — Както и една трета от колегите ми в четвърти курс.
— Чарлз, знам какво представлява мислителят „Куантум Лоджик“. Чувала съм толкова много неща за това, което би могъл да направи с хората…
— Е, при всички положения не ги превръща в чудовища.
— Но не ги прави и човешки същества — възразих аз.
— Затова ли нещата между нас не вървят?
— Не.
— Така или иначе нещо не е наред.
— Не виждам какъв ли живот би могъл да живее човек, който… — Усещах как се оплитам в думите си, но упорито не можех да намеря правилния начин за разговор.
— Който е „женен“ за „Куантум Лоджик“ ли искаше да кажеш? — Невероятно, но за него това явно бе смешно! — Не вярвай на глупости, Касея. Чувал съм, че хората на Земята обсъждат съвсем сериозно тези неща. Някои от по-възрастните физици там смятат, че една евентуална връзка между човек и мислител би могла да разреши доста концептуални проблеми. Пък и връзката е само временна.
— Така или иначе си го премълча — прекъснах го аз.
Той се опита да смени темата.
— Едва ли втори път ще ми се удаде подобна възможност…
— Но си го премълча.
— Това ли само те ядосва?
— Значи не ми се доверяваш достатъчно, за да споделиш с мен подобно нещо. — Не можех да повярвам, че отново затъваме в блатото не на тази тема, която трябваше… И всичко това само и само за да не ми се наложи да изричам онези думи, от които знаех, че боли ужасно много… за които нямах кой знае каква причина.
Ето го Чарлз — седнал точно насреща ми. Част от мен — доста енергична и значителна част — искаше да му се извини, да го изведе в чаената градина и да се люби отново с него. Само че останалата част от мен нямаше този път да се поддаде толкова лесно. Бях взела вече решение и щях да го изпълня, независимо колко болка и нещастие щеше да донесе то и на двама ни.
— Толкова съм незряла. Имам да раста и да раста.
— Аз също. Ние…
— Но не и заедно с теб.
Устата му се отпусна, а очите му се отвориха широко. Той сведе поглед надолу, затвори уста и въздъхна:
— Добре.
— И двамата сме твърде млади. Беше ми страшно хубаво с теб.
— Покани ме тук, за да се срещна с родителите ти, преди да ми съобщиш това? Не мисля, че беше честно. Само им загуби времето.
— Те те харесват толкова много, колкото и аз — възразих. — Исках да говоря с теб на място, което ми е познато, където се чувствам на своя територия, понеже, повярвай ми, никак не ми е лесно. В края на краищата аз наистина те обичам.
— А-ха… — Той продължаваше да избягва погледа ми и оглеждаше стените, сякаш търсеше потаен изход, през който да избяга. — Искаш от мен да ти разказвам плановете си за бъдещето, които могат въобще да не се осъществят, да те разочаровам заради нещо… нещо, което по всяка вероятност е просто един мираж. И успях да те разочаровам.
— Не. — Вирнах брадичка, независимо че бях доста смутена. Чак сега разбирах причината за реакцията си. — Казвам ти го направо. По-късно, след година, пет или десет, когато и двамата постигнем нещо в този живот, когато съзнанията ни са вече възрастни, когато знаем какво точно искаме…
— Аз лично знам какво искам още от малък — прекъсна ме Чарлз.