— В такъв случай трябва да намериш някой, който поне малко да прилича на теб. Не знам какво ще правя в бъдеще, нито пък накъде ще ме отвее вятърът.
Чарлз кимна.
— Май те натиснах прекалено силно.
— По дяволите, стига вече с това — сопнах се аз. — Звучиш ми като…
— Като?
— Няма значение. — Погледнах го с широко отворени очи и се помъчих да покажа с начина, по който погледът ми се плъзгаше по чертите на лицето му, истинските си чувства към него.
— Не си щастлива, нали? — попита той.
— Просто няма как да пораснем само за два-три месеца — отвърнах.
Чарлз вдигна ръце.
— Искаше ми се да бъда с теб, да правя любов с теб, да те прегръщам, да те наблюдавам, когато заспиваш… — Открих, че обрисуваната от него прекалено домашна картина направо ме плаши. Не че онова, което си представях аз, бе кой знае колко по-добро. Младостта е време за приключения, за промени, а не за успокоение и за прекарване на живота по фиксирана и отъпкана пътека.
— Би могла да ме научиш на толкова много неща за политиката и за начините, по които хората работят заедно — продължаваше той. — Имам огромна нужда от това. Мисля, че на сегашния момент съм се изгубил. И вероятно ти би могла да балансираш нещата в мен.
— Чудя се дали някога въобще бих била готова за подобно нещо — поклатих глава аз. — Може би ще бъде по-добре, ако просто си останем приятели.
— Трябва винаги да бъдем приятели — натърти той.
— Значи отсега нататък сме просто приятели — обобщих веднага.
— Много мъдро, Касея — наруши след кратка пауза Чарлз настаналата няколкоминутна тишина. — Извинявай, че се държах така тромаво.
— Въобще не е било тромаво. Беше очарователно. Наистина.
— Очарователно, сигурно. Но убеждаващо — едва ли.
— Не знам какво точно искам, Чарлз. Трябва първо да открия самата себе си.
— Вярваш ли в мен? — попита той. — Ако вярваш, би трябвало да знаеш вече, че животът с мен едва ли би могъл да бъде някога скучен.
Изгледах го с наполовина раздразнен, наполовина озадачен поглед.
— Работата, която възнамерявам да върша, ще бъде с изключителна важност. Не зная колко точно време ще ми отнеме, Касея, но вече горе-долу имам някакви основни представи. Имам представа къде и в какво бих могъл да взема участие. Работата, която върша самичък — не съм давал в университета да разберат за нея — е нещо изключително добро. Не е нещо извънредно, разбира се, но е добро… и е само за разгрявка.
Чак сега виждах другата страна на Чарлз. Тя определено никак не ми хареса. Лицето му се бе набръчкало в убеждаваща гримаса.
— Няма нужда да ми обясняваш колко си мъдър — сопнах му се аз.
Той ме прегърна през раменете. Ръцете му бяха нежни, но настоятелни.
— Въпросът не е само да си умен — каза той. — Сякаш просто имам дарбата да виждам в бъдещето. Наистина това, което правя сега, ще бъде прелестна работа. Понякога си мисля дали и моята партньорка, която и да е тя, няма да изпита желание да се включи в тази работа. Трябва да избирам партньорката, приятелката, любимата си прекалено внимателно, понеже работата никак няма да е лесна.
В този момент усетих, че точно сега бих могла да сложа край на разговора — просто с едно ръкостискане и обикновено „довиждане“. Никак не ми хареса новият Чарлз, който виждах пред себе си. Не беше умен дори наполовина колкото баща ми, но въпреки това бе изпълнен с чувство за собствената си значимост — егоист, пълен с грандомански идеи.
— Имам собствена работа, над която трябва да залягам — казах най-накрая аз. — Имам нужда да бъда нещо повече от „нечий партньор“, който просто да поддържа работата на човека до себе си.
— Разбира се — съгласи се веднага той. Дори може би прекалено бързо.
— Трябва да следвам собствения си път, а не да се прилепя към някого и да бъда влачена подире му — продължих.
— Разбира се! — Лицето му отново се сгърчи.
„О, Господи, Чарлз, моля те, недей да плачеш, по дяволите!“
— Вътре в мен има толкова много — поде отново той. — Чувствам се толкова силен. Никога не съм можел да се изразя правилно, а щом не умея това, определено никога не бих могъл да те убедя. Само че ми се иска да знаеш, че никога през целия си живот не съм срещал жена като теб.
„Не че си срещал кой знае колко“, помислих си не твърде любезно аз.
— Искам да знаеш, че където и да отидеш, каквото и да правиш, ще те чакам — продължаваше той.
Хванах го за ръката, чувствайки, че това е горе-долу подходящ, макар и не най-правилния начин за излизане от тази напрегната ситуация.
— Наистина чувствата ми към теб са силни, Чарлз — изрекох внимателно. — Никога няма да ми станеш безразличен.