— Ти не искаш да се омъжваш, аз в момента не мога и ти прекрасно го знаеш… Следователно не можеш да мислиш за мен като за надежден партньор или нещо от този род. Предполагам, че не искаш повече да се виждаме.
— Искам да имам свобода на избора, Чарлз. А това е нещо, с което точно сега не разполагам.
— Защото аз се изпречвам на пътя ти, така ли?
— Точно така — кимнах.
— Касея, никога не съм бил по-сконфузен и по-засрамен.
Втренчих се в него, без да проумявам каквото и да било.
— Имаш да учиш още доста неща за мъжете.
— Разбира се.
— Както и за хората по принцип.
— Несъмнено си прав.
— Само че не искаш аз да съм този, който ще те научи на това. Какво, по дяволите, направих, за да свърши всичко толкова бързо?
— Нищо! — извиках аз. Нямаше да успея да се контролирам още дълго. След всичко, което се бе случило, осъзнаването на простия факт, че ще се наложи Чарлз да остане и през нощта, ми причиняваше почти физическа болка. От гарата на Каулуун не тръгваха никакви влакове по това време. Щеше да се наложи да се гледаме лице в лице и на сутринта… а на всичкото отгоре и родителите ми щяха да се мотаят наоколо.
— Искам да живея сама, сама да се грижа за себе си и сама да се разпореждам с живота си, за да видя на какво, по дяволите, съм способна — заявих, като едва не заеквах от вълнение. Очите ми бяха пълни със сълзи. Вдигнах глава, за да не потекат по бузите ми. — Не ме чакай, Чарлз. Защото това в никакъв случай не е моето разбиране за свобода.
Той светкавично поклати глава.
— Явно съм сбъркал някъде.
— Не, дявол да го вземе! — креснах аз.
Все още не бяхме излезли от „стаичката на спомените“. Улових го за ръка и го поведох към жилищните помещения, след което отворих вратата към чаената градина и го побутнах през нея със стиснати зъби.
Чаената градина бе разположена в една цилиндрична клетка, разположена на десет метра под повърхността на планетата. От стените, тавана и пода се протягаха огромни зелени храсти, които жадно ловяха с листата си лъчите на портативното слънце. Клоните им тихо шумоляха, разбудени от движението на въздуха. Дръпнах Чарлз за ръката. Двамата спряхме в южния край на градината.
— Аз съм тази, която прави нещо не както трябва — казах му. — Не ти, а аз.
— Не ми се вярва — възрази Чарлз. — Чувствам се толкова отчетливо виновен…
— Може би всичко щеше да е различно. След три, пет или един Господ знае колко години. Но просто сега не е момента. А никой не знае какви ще бъдем тогава…
Чарлз седна на една пейка. Отпуснах се до него, като крадешком избърсах очи с ръкава на дрехата си. Само преди няколко години бях престанала да си играя с кукли и се бях задълбочила в научнопопулярните серии за викторианската епоха на Земята, предавани по „ЛитВид“. Защо всичко се разви толкова светкавично?
— На Земята — обади се Чарлз, — хората учат децата си от най-ранна възраст на всичко, което впоследствие ще им бъде нужно да знаят за секса и женитбата.
— Е, тук, на Марс, сме малко по-старомодни.
— Според мен всичките ни грешки произлизат от пренебрегването на другия.
— Да, пренебрегвам те, тук си прав. — Гласовете ни вече се бяха поуспокоили и тонът на разговора бе напълно нормален. Сякаш обсъждахме различните видове чай. „Марсианците са влюбени до дъното на душата си в своя чай. Ако питаш мен, лично аз предпочитам пеко, а ти?“
— Няма да ти се извинявам повече — каза Чарлз и ме улови за ръката. Стиснах я нежно. — Искам да знаеш, че наистина мислех всичко онова, което ти казах. Сега пак ти повтарям — когато си готова, където и да сме двамата, ще те чакам. Няма да се оттегля просто така. Избрал съм теб, Касея, и никоя друга. Не мисля, че бих могъл да бъда щастлив с която и да било, освен с теб. Дотогава ще продължа да ти бъда приятел. И обещавам, че няма да очаквам нищо повече и от теб.
Искаше ми се да подскоча и да изкрещя: „Чарлз, това е направо глупаво, ти така и не си разбрал онова, което исках да ти каж…“. Но не го направих. Внезапно пред очите ми изникна Чарлз в образа на стрела, изстреляна право в целта — честен и прям мъж, който нямаше никакво намерение да лъже или да увърта и който по всяка вероятност щеше да бъде прекрасен и предан съпруг.
Но не и за мен. Моят и неговият пътища със сигурност бяха крайно различни. Що се отнася до мен, може и никога да не успеех да постигна целта си, но бях уверена, че въпросната ми цел, каквато и да беше тя, бе крайно различна от неговата.
Осъзнах, че ще ми липсва ужасно и болката стана много по-силна, отколкото бих могла да понеса.