— Ако трябва да сме честни, думите, които ми наговори, не бяха чак толкова окуражаващи.
— Ти пък не ми се обади нито веднъж — отрязах го аз.
Той поклати глава.
— Ти беше тази, която реши да се сбогува, не помниш ли? Все пак в мен е останала поне малка частичка гордост. Предположих, че ако някога си промениш решението, ти ще си тази, която ще ме потърси.
— Доста арогантно от твоя страна — тръснах. — Отношенията между двама души обикновено се основават на устната връзка между тях.
Той очевидно си прехапа езика, за да не каже нещо, за което после сигурно щеше да съжалява, и извърна поглед встрани.
— Твоят свят май от известно време стана прекалено огромен за мен — каза след кратка пауза той. — Чакането вече не ми изглежда практичен начин за запълване на времето.
Впих безмълвно поглед в него.
— Вече си пораснала — продължи той. — Виждам, че постепенно ставаш всичко онова, което явно си искала да бъдеш. Желая ти успех. Винаги ще те обичам.
Той се поклони, обърна се и си тръгна, като ме остави напълно объркана. Бях се приближила до него като към стар приятел, а той отново бе започнал онзи неудобен разговор, за който си мислех, че отдавна е останал зад гърбовете ни. И на всичкото отгоре бе отворил темата, точно след като бях споделила с него нещото, което според мен щеше да се превърне в превратна точка в моята кариера! Това си беше чиста проба емоционално изнудване.
Тръгнах с накъсана крачка към едно малко павилионче за почивка. Там се изправих пред кръглото огледало и се загледах в себе си, питайки се вбесено защо се чувствах толкова ужасно и защо бях толкова нещастна.
— Прав му път — изрекох на глас, като се опитвах да убедя себе си. Без особен успех.
Никога не успях да намразя Чарлз и никога не открих в него нито една черта, която да не заслужава одобрението ми, ако не и възхищението ми. И все пак дори сега, когато между мен и нея лежи цяло столетие живот, не мога да се насиля и да нарека онази млада жена, която бях някога, глупачка.
Разказвам ви всичко това като тривиална прелюдия към неща, които нито аз, нито Чарлз можехме тогава да си представим, че въобще ще се случат. Сега поглеждам назад и виждам безмилостния ход на събитията, които превърнаха следващите седем години в най-великото събитие от човешката история.
Тривиална болка, тривиални животи. Просто шумолене на песъчинки, носени от грандиозна буря.
Част втора
Можеш отново да се завърнеш у дома, но всичко си има своя цена.
В края на двайсет и втори век пътуванията между Марс и Земята продължаваха да са корпоративна или правителствена глезотия, или привилегия на по-заможните. Пасажер от средната класа, пътуващ от Земята до Марс или от Марс до Земята, трябваше да заплати около два милиона Т-долара за удоволствието.
Останалите хора, които не можеха да си позволят подобен лукс, трябваше да се задоволят само с изпращането на съобщения по свръхсветлинния информационен канал. Това пък на свой ред издигна естествена стена между желаещите да говорят очи в очи.
Закъснението на сигнала при разговор между Земята и Луната е около две и две трети от секундата — достатъчно, за да си поеме човек въздух и да не загуби нишката на мисълта си. До Марс обаче закъснението, в зависимост от „танца на планетите“, е от седем до четирийсет и четири минути.
По този начин изкуството на разговора между Земята и Марс се превърна в отживелица твърде рано.
Веднага щом чух, че съм одобрена за „чирак“, започнах усилено да изучавам повторно историята на земната политика и култура. Вече бях изпреварила с няколко дължини всички останали марсианци, що се отнася до обикновеното образование; бях се превърнала в нещо необичайно за Марс; в терафил9. Сега обаче имах нужда да стана експерт в тази област.
Имах известна представа какви въпроси ще ми задават. Знаех прекрасно, че ще следват интервюта, траещи с часове, и свирепи наблюдения. Само че не знаех кой точно ще ръководи изпитването. Когато най-накрая научих, не знаех дали трябва да се успокоя или напротив — да се изнервя още повече. Сега си мисля, че в крайна сметка съм се успокоила. Първото интервю щеше да бъде с Алис — главният мислител на „Мейджъмдар“.
Интервюто бе ръководено от Ила и се проведе в един офис, запазен за по-формални, вътрешнофамилни събирания. Спомням си, че онази сутрин се обличах извънредно бавно, внимателно се гледах продължително време както в огледалото, така и във видеоизображението, търсейки пукнатини отвътре и отвън.