Опитах се да се самоуспокоя с една стометрова разходка до бизнес офисите. Внимателно подбрах по-дълъг маршрут през фамилни градини, далеч от главните тунели, запълнени с цветя, зеленчуци и малки дръвчета, които растяха под лъчите на изкуственото слънце.
Мислителите бяха невероятно учтиви, изпълнени с почти безкрайно търпение и страхотно приятни като личности. А, да, освен това бяха и по-умни, и по-бързи от хората, и то в значителна степен. Никога преди не бях говорила с Алис, но знаех, че чичо ми е заложил в нея доста специфичен набор от критерии за собственото си „чиракуване“. Дори малко се съмнявах дали тя ще ме оцени безпристрастно. Но като се има предвид възрастта ми и липсата ми на опит, това малко съмнение бързо порасна и се превърна в едва ли не нервна истерия.
Няколко минути преди интервюто се бях представила на ректора — непретенциозен, с лице на монах, на средна възраст. Беше от Джида и се казваше Пек. Бях го срещала и преди, когато се подготвях за научната си работа. Той се опита да ме поуспокои:
— Алис си знае добре работата, плюс това е и в добро настроение.
Това беше малка шегичка. Мислителите нямат настроения — те просто могат да ги имитират, но никога не се оставят да бъдат завладени от тях. За разлика от мен. Междувременно настроението, което ме бе завладяло в момента, се приближаваше до състояние на паника.
Промърморих нещо от рода на „Готова съм да започваме“. Пек се усмихна, потупа ме по рамото, сякаш имаше пред себе си малко дете, и отвори пред мен вратата на офиса.
Никога не бях идвала тук. Стените бяха от тъмнорозово дърво, метаболичният килим меко блестеше в горскозелено, а светлините ненатрапчиво просветваха иззад пиринчени аплици.
Зад бюрото с цвят на опал привидно седеше малко момиченце с дълга черна коса и ефирна бяла рокля — изображението на Алис. Ръцете й бяха скръстени на повърхността на масата, обагрена в черно и огненочервено. Алис бе наречена така в чест на вдъхновителката на Луис Карол — Алис Лидъл, и предпочиташе интерфейса на съименничката си. Образът й потрепна, само колкото да подчертае нереалността си, след това се стабилизира.
— Добро утро — произнесе тя. Гласът й бе сладък и женствен.
— Добро утро — усмихнах се аз. Усмивката ми проблесна също като образа на Алис — колкото да разкрие, че е изцяло изкуствена.
— Преди известно време сме работили заедно, но ти вероятно не си спомняш — каза Алис.
— Не — признах аз.
— Когато беше шестгодишна, аз ръководех един курс по история от „ЛитВид“. Спомням си, че беше много добра ученичка.
— Благодаря.
— От няколко месеца насам Битрас и ОМ „Мейджъмдар“ се готвят за пътешествие до Земята, където той трябва да се срещне с различни партньори и официални лица.
— Аха. — Слушах внимателно, като се опитвах да се съсредоточа върху думите, а не върху образа.
— Битрас ще вземе със себе си двама обещаващи млади хора като „чираци“. „Чираците“ имат някои доста важни задължения. Седни, ако обичаш.
Седнах.
— Да не би външният ми вид да те кара да се чувстваш неудобно?
— Не, не мисля. — В действителност беше странно да гледаш пред себе си малко момиченце, само че бях решила (по-точно, бях се принудила да реша) да не се впечатлявам чак толкова. Щеше да ми се наложи да работя доста с мислители.
— Програмата, по която си учила, идеално отговаря на изискванията на Битрас. Наблегнала си доста усилено на управлението и мениджмънта. Освен това си учила теория на мениджмънта по курсовете за самообразоване.
— Поне опитах.
— Освен това си изследвала земните обичаи, история и политика до известна степен. Какво чувстваш към Земята?
— Тя не спира да ме удивлява — отвърнах.
— Смяташ ли я за привлекателно място?
— Направо я сънувам. Много ще се радвам, ако успея да я видя на живо.
— А какво ще кажеш за земното общество?
— В сравнение с него Марс прилича на блато — признах си. Не знаех — никога не можах да се науча — как да се преструвам. Хм, така или иначе се съмнявах дали Алис щеше да се впечатли кой знае колко от преструвки.
— Според мен това не подлежи на съмнение. Но какви са силните страни на Земята, когато я разглеждаме като едно цяло?
— Не съм много сигурна дали Земята може да бъде разглеждана като едно цяло.
— И защо?
— Дори с всичките комуникации, с които разполага човечеството, с всичките еднаквости на хората… продължавам да смятам, че различията са много. Между съдружниците, между враждуващите държави, между малцинствата на неподложените на геронтологична терапия… разликите са доста.