— Ти поне осъзнаваш необходимостта от това — отвърна Алис. — По всяка вероятност, като по-млада я съзнаваш по-добре от Битрас.
Потреперих.
— Да не би да изпитваш необходимост да принадлежиш на нещо по-велико, по-значително?
— Не, разбира се. За мен това е просто въпрос на любопитство.
Засмях се, за да облекча малко смущението и напрегнатостта си.
— Но за хората от Земята…
— Желанието да принадлежиш на нещо велико е историческа подбуда. Хората са я познавали отдавна, понякога са воювали срещу нея, но мнозина са я смятали за неизбежна.
— Направо плашещо.
— За сегашното положение на Марс наистина е доста плашещо — съгласи се Алис. — Земните алианси не одобряват нашите „прищевки“, както ги нарече преди малко. Желанията им са за по-рационални и по-ефективни модели на равноправна социална стабилност, простираща се върху цялата обединена в икономическо отношение Слънчева система.
— С други думи, оказват натиск върху нас, понеже сме варварска планета… Мислиш ли, че марсианците имат желание да принадлежат към нещо велико?
— Много от марсианците поставят на първо място индивидуалността и свободата си — каза Алис.
— Гранична философия?
— Марс е урбанизиран в забележително голяма степен. Личностите са тясно вплетени в най-различни икономически групировки по цялата планета. А това не ми напомня кой знае колко за семейства или личности, изолирани по границите.
— Обсъждали ли сте някога с Битрас целите, които си поставя Земята?
— Това е нещо, което той би трябвало да ти каже.
— Добре — въздъхнах аз. — Тогава ще ти кажа какво мисля аз, става ли?
Алис кимна.
— Според мен Земята има някакъв по-мащабен план и автономията на която и да е част от Тройката застава на пътя му. По всяка вероятност искат да подчинят на волята си и да контролират Марс, както вече направиха с Луната. След това ще постъпят по същия начин и с поясните10, и с външните заселници… Всички ни ще съберат в юмрука си и ще ни държат под контрола на едно централизирано правителство, което ще се разпорежда с всички ресурси на Слънчевата система.
— Това, което казваш, се доближава максимално и до моята преценка на ситуацията — кимна Алис. — Прекарвала ли си повече време при симулирани земни условия?
— Не — признах аз.
— Така се научават доста работи. Освен това може да поискаш и да „влезеш в кожата“ на симулирана земна личност, просто за да разбереш какво именно чувства и другата страна.
— Аз наистина не съм чак толкова… на „ти“ с техниката — смотолевих.
— Ако ми позволиш да направя една забележка, това също е типично марсианска черта. Трябва задължително да наблюдаваш внимателно отсрещната страна, за да знаеш как точно да се държиш при едни евентуални преговори. По този начин се постига максимален ефект. Гарантирам ти, че те със сигурност са изучили марсианския начин на поведение до най-малките подробности.
— Ако те стават като нас, защо не мислят като нас?
— Това е общо разпространена заблуда — че за да разбереш начина, по който мисли един човек, трябва да се съгласиш с гледната му точка. Разбирането не е превръщане в някого, нито пък е съгласяване с него.
— Добре — въздъхнах аз. — И тогава какво ще се случи, когато Земята стане едно цяло и всички ние започнем да мислим по един и същи начин? И от къде на къде това ще увеличава необходимостта им от ресурси?
— Понеже целите на тази евентуална силно интегрирана менталност почти сигурно ще бъдат доста по-амбициозни от тези на една далеч по-малко еднородна организация.
— Никой ли не се задоволява с това, което има?
— Не. Нито на човешко ниво, нито пък на ниво правителство, нация или цяла планета.
Поклатих тъжно глава.
— Ами ти? — попитах след известна пауза. — Ти си доста по-силна и по-интегрирана от мен. Ти по-амбициозна ли си от мен?
— Създадена съм, за да удовлетворявам човешките потребности. Това се очаква от мен.
— Но ти си напълно легален гражданин, който има същите като моите права. Това съответно би трябвало да включва и правото да желаеш повече от това, което имаш.