— Не се нуждаем от съветите ти — обади се рязко Гретъл.
— Няма нищо — стисна рамото ми Чарлз. — Остави ги да си вършат работата.
Измъкнах рамото си от ръката му и тръгнах обратно. Лицето ми бе пламнало от смущение. Двамата с Чарлз се върнахме до печката, ала естествено някой вече бе заел местата ни.
Силата на осветлението бе намалена наполовина. С всеки изминал ден въздухът ставаше все по-студен и по-плътен. Мислех си за дома, който сега бе на хиляди километри от мен, за това колко ли се тревожат нашите и какво ли биха си помислили, ако умра тук, в разредения въздух или ако някоя от горилите на централистите ме прободе с щик… Господи, какъв скандал би станал! Май наистина си струваше.
Понякога си представях как Конър и Добъл са арестувани — направо великолепна мечта, за която може би си заслужаваше да се умре… но най-вероятно не беше така.
— Аз съм абсолвент-физик — уведоми ме Чарлз, докато се нареждахме отново в края на опашката.
— Чудесно.
— Ти във факултета по управление и мениджмънт ли учиш?
— Аха, и именно затова съм тук.
— Аз пък съм тук, понеже майка ми и баща ми гласуваха против централистите. Поне за това се сещам, иначе може да има и друга причина. Родителите ми са в ОМ „Клайн“, а пък всички Клайн се държат до последно.
Кимнах, без да го поглеждам в очите. Искаше ми се да си тръгне колкото се може по-скоро.
— Централистите са самоубийци — продължи меко Чарлз. — Те ще се провалят и сами, без чужда помощ. Дори няма да се наложи да ускоряваме процеса.
— Не можем да си позволим да чакаме — възразих аз. И наистина „втората кожа“ нямаше да издържи още дълго. Голотата и смущението ни бяха вързали на едно място. Познавахме се и си мислехме, че нямаме тайни един от друг. Само че от телата ни вече се носеше неприятна миризма, започваше да ни сърби навсякъде и не бе далеч моментът, когато недоволството ни щеше да прерасне във всеобщо негодувание. Сигурна бях, че Шон и останалите водачи прекрасно осъзнават това.
— Опитвах се да получа стипендия, за да отида на проучване до Земята — продължаваше Чарлз. — Сега вече съм извън списъка, с проучванията ми е свършено… — Той спря за малко и сведе надолу очи, сякаш бе смутен от мрънкането си. — Знаеш ли — продължи той след малко, — трябва спешно да направим нещо следващите двайсет часа, тъй като „втората кожа“ няма да издържи повече.
— Прав си.
Вгледах се в него по-внимателно. Оказа се, че не е чак такова мамино синче. Гласът му бе мек и приятен, а онова у него, което първоначално бях помислила за липса на ентусиазъм, се оказваше по-скоро самообладание — нещо, което определено не бе една от характерните ми черти.
Шон бе приключил със сортирането на шлемовете и се изправи на крака. Гретъл незабавно кресна на всички за внимание.
— Чуйте ме — започна Шон, като разтърсваше схванатите си ръце и рамене, — получихме отговор от офиса на Конър. Отказват да се срещнат с нас и настояват да им съобщим кои сме. Според мен Конър и сама ще открие това, дори без да й казваме. Значи или трябва да действаме незабавно, или по-добре направо да се предадем. На наше разположение са двайсет и шест годни екипировки, както и около десетина проблемни, от които мисля, че бих могъл да сглобя още две годни. Останалите са за боклука.
— Можех да поправя някои от тях, ако ме беше оставил — обади се с половин уста Чарлз.
— Гретъл и аз ще носим проблемните комплекти — заяви Шон. Сърцето ми започна да бие учестено, когато чух за това себеотрицание и смелост. — Само че така или иначе ще се наложи някои от вас да останат тук. Ще теглим жребий с клечки, за да определим кои ще тръгнат.
— Ами ако онези там са въоръжени? — попита една нервна млада жена.
Шон се засмя. Това бе достатъчно красноречиво. Марсианци щяха да стрелят по марсианци и ако Господ беше с нас, централистите щяха да бъдат победени. Прав беше, разбира се. Новините щяха да обиколят Тройката до края на този ден и дори можеха да стигнат и до някои от астероидите, където също имаше общности.
Шон имаше вид, сякаш според него мъченичеството щеше да ни бъде от полза. Огледах младите хора наоколо: на осем, девет или десет години… почти на моята възраст — около деветнайсет земни години… След това се вгледах в лицето на Шон, което приличаше на лице на дванайсетгодишен мъж, врял и кипял в живота. Всички безмълвно вдигнахме ръце с разперени пръсти — старият символ на Движението за независимост на Луната, символ на свободното изразяване на човешките идеи и възможности, на толерантността, а не на потисничеството — ръкостискане вместо вдигнат юмрук.