Прегърнах го.
— Не я оставяй да ти се качва на главата — посъветвах го аз.
Стан направи раздразнена гримаса, избърса лицето си с ръка, сякаш беше маска на клоун, и се усмихна лъчезарно.
— Гордея се, че постигна това, Касея — каза той, прегърна ме набързо, стисна ръката ми, пъхна в нея някакво пакетче и се отдалечи.
Седнах в едно ъгълче и разгърнах пакетчето. В него имаше десетки и стотици видеозаписи и документи за нашето семейство. Стан дори бе платил за превозването на извънредни сто грама: видях, че на кутийката има печат на карго-службата на космодрума. Почувствах се още по-пуста и самотна.
Взрях се в претъпканата зала с някакъв страховит ужас.
Совалката щеше да отлети след два часа. Щях да се кача на борда на „Туамоту“ след по-малко от шест часа. Щяхме да напуснем марсианската орбита и да навлезем в космическото пространство на Слънчевата система след по-малко от двайсет часа…
Пъхнах в джоба си подаръка на Стан, изправих раменете си и се смесих с тълпата с огромна и фалшива усмивка на лицето.
Дори сега, когато бе навлязло в най-луксозния си и благоприятен период, пътуването в космоса не се характеризираше с особен комфорт. Излитането на совалката в орбита бе груба интродукция на необходимите икономии при напускането на планетата. Човек излиташе от собствения си аквариум върху крилете на нажежен водород или метан, в кабинка, не по-широка от десет метра, всички натъпкани и подредени в кръгове, краката им сочат навън, седемдесет пасажери и двама души от екипажа на совалката, които чувстваха как успокояващата прегръдка на Марс постепенно изчезва някъде в космическото пространство, а те падат, падат, падат…
В случая от голяма помощ се оказваха временните биохимични подобрения. Тези от пасажерите, които се бяха подложили на постоянни подобрения, по-лесно понасяха условията на микрогравитация и прекарваха в сън първите си часове в совалката, докато корабът бавно-бавно се приближаваше към „Туамоту“, за да се скачи с него. Бях отказала да се подложа на чак толкова радикална процедура (в края на краищата, нямаше да пътувам кой знае колко често между световете!) и затова избрах временната. Прекарах цялото време будна, усещайки как тялото ми се приспособява полека-лека към странното усещане за постоянно падане.
Имаше неща, които не очаквах. Бързите промени на временните подобрения караха човек да изпада в нещо от рода на еуфория, която едновременно беше приятна и обезпокоителна. За известно време се чувствах невероятно добре, но за съжаление това бързо премина и всичко, което изпитвах, бе постоянна вибрация, преминаваща през цялото ми тяло.
Битрас и Пак-Лий бяха пристигнали в Атууд, след като вече си бях намерила място. Двамата бяха някъде в совалката под мен. Алис Две бе в специалната каюта за мислители.
За мислител да стои изключен и да не бъде свързан с информационните мрежи бе като лишаване от сетива за човек. Докато бяхме в космоса, Алис Две щеше да използва по-малко от една десета от огромния си капацитет. Честотите на космическите комуникации бяха прекалено ограничени, за да може тя да бъде пълноценно свързана с мрежите. Естествено, нямаше да спи, само че щеше да прекара по-голямата част от времето си в сравнения на събитията от земната и марсианската истории, съхранени в огромната й база данни.
По време на „машинния си сън“ мислителите, както бе известно, бяха създали огромно количество от програмите на „ЛитВид“. Имаше даже хора, които смятаха, че най-авторитетните историци не са човешки същества, а машини, само че аз не можех да се съглася с подобно твърдение. Всъщност както Алис Едно, така и Алис Две ми се струваха прекалено… човешки. Алис Едно дори наричаше копието си „моята дъщеря“. Никога преди не бях работила с мислители и можеше да се каже, че бях очарована.
Докато седях на провисналата си в мрака койка и наблюдавах прожектираното на стената изображение на оранжево-червената повърхност на Марс, която се местеше бавно пред очите ми, се зачудих какво ли прави Чарлз сега. За разлика от него все още не бях намерила човек, който да ме привлича достатъчно. Ден преди отлитането бях говорила с Даян, която ме бе попитала дали ще се оглеждам за някакво романтично приключение на борда на кораба. „О, зарежи това — бях отсякла аз. — Ще съм прекалено заета с работа.“