— Утре ще обсъдим новата ни имунизация и всички удобства, от които можете да се възползвате по време на пътуването. Някои от тях са закрити — всички топлинни и временни койки са прибрани за известно време. Закрити са също и всички комуникатори. Надяваме се това да не ви създава неудобства.
— Охо! — промърмори Битрас.
Ейкър ми помогна да инсталирам Алис в нишата в предната част на залата и ми показа как да стартирам проверката на връзката, което беше задължителна процедура. Битрас се включи, като прикачи към стойката идентификационен компютър, осигуряващ защита срещу чужда намеса, а останалото остави на нас двамата.
— Фамилен мислител? — попита Ейкър.
— Само копие — отговорих.
— Обичам мислителите. След като веднъж ги инсталираш, не създават никакви проблеми. Иска ми се по-често да пътуваха с нас. Капитанът казва, че Сакия често се чувства самотен.
Сакия беше преданият мислител на кораба. Протегнах ръка в нишата, идентифицирах се в канала на Алис и попитах:
— Всичко наред ли е?
— Благодаря, чувствам се удобно — отговори Алис, след като бързо се включи на външен режим. — Битрас осигури ли безопасността на информацията ми?
— Да.
— В момента разговарям със Сакия. Това ще ми бъде приятно. Искаш ли и ти да се включиш, след като полетим?
— С удоволствие — отговорих. После затворих люка на нишата на Алис. Ейкър я заключи и ми подаде ключа.
— Възпитаваме ги на Марс — обясних аз.
— Би могла да научи Сакия на добри маниери — отговори Ейкър.
Отвътре „Туамоту“ беше впечатляващ кораб, преоборудван преди последното си пътуване според най-новите изисквания на земния дизайн. Когато беше в движение, не се усещаше миризма на йод и не се получаваха пробиви в сигналните съоръжения. Видимите части на кораба можеха да променят цвета и структурата си в безкрайно много варианти и да показват или проектират образи с молекулярна резолюция.
Разглеждах личната си каюта и се потапях в лукса, който тя предлагаше. БЕШЕ два на три метра, със собствена вакуум-тоалетна и изпарителен филтър. Ако исках, можех да превърна цялата каюта в „ЛитВид“ екран и щях да попадна сред какъвто си изберях пейзаж.
Издърпах масичката, разтворих компютъра си и нагласих схемата. Масичката доби цвета и структурата на камък и дърво, инкрустирани със злато. Прокарах по нея пръсти и почувствах повърхността. Усещането за полиран дъб, студен мрамор и гладък метал бяха съвсем истински.
По традиция всички пътници се събираха за издигането. Исках да намеря свободно място за сядане, затова набързо разопаковах малкото си лични вещи и се запътих към задната част на кораба. Малко по-късно дойде Алън Пак-Лий, който се завърза на мястото до мен.
— Нервна ли си? — попита ме той.
— Не смятам така — отговорих.
— Господи, а аз съм. Разбери ме правилно. Много уважавам Битрас, но той е страшно взискателен. Поговорих набързо с помощника му от последното пътешествие. Каза ми, че няколко месеца живял в ада. Имало криза, а Битрас настоявал да не намаляват лудата скорост.
Битрас се върна в залата, кимна ни отсечено и се настани до нас.
— Проклети да са — изръмжа той.
— Кои? — попитах.
— Този кораб смърди от всички страни на прогрес — отговори Битрас.
Гонгът удари и залата се напълни. С помощта на няколко стройни и елегантни осморъки роботи стюардът поднасяше напитки и обясняваше процедурата на незапознатите. Издигането нямало да създава неудобства и нямало да надвиши една трета g. За няколко часа щяло да ни обземе „лениво усещане, че се издигаме и снижаваме“. Всъщност една трета g беше под стандарта за Марс — непълната тежест за един червен заек.
Пасажерите, които си бяха запазили места, се настаниха в залата, а тези, които се носеха в пространството, намериха дръжки и куки да се хванат и си правеха място, за да спуснат краката си. Разглеждах ги с любопитство, защото осем месеца щяха да бъдат наши спътници. Едно семейство щеше да пътува в нашия цилиндър. Семейството се състоеше от привлекателни мъж и жена с дъщеря си. Външният им вид показваше техния земен произход. Дъщерята, която беше прекалено красива, за да е съвсем естествена, държеше в ръцете си играчка.
Ейкър погледна специалния часовник, поставен на лявата му ръка, даде знак и ние започнахме да броим отзад напред.
На пет корабът потрепери като разлюляна камбана. На четири таванът стана проекция в пълен обем на пространството зад кораба. Всички вдигнахме глави, занемели от учудване. Задвижващите цилиндри вибрираха. Метан-кислородният двигател щеше да ни откъсне от орбитата на Марс. Последва загряване и тестване на съоръженията. После двигателите изреваха с пълна мощност и оставиха след себе си конусовидна оранжева опашка от светлина, която бързо стана прозрачно синя.