Само че в мига, в който Шон смъкна ръката си долу, тя инстинктивно се сви в юмрук. Едва сега започвах да разбирам колко сериозен е той в действителност и че всичко, което правехме, не бе на шега.
Около час след преброяването на лицевите маски издърпахме жички от раздърпания край на един стар оптичен кабел. Двайсет и шест от тях бяха подрязани по-дълго от останалите. Двамата с Чарлз издърпахме дълги. Даян беше много разочарована, тъй като изтегли къса. Всички взехме по една лицева маска и настроихме личните си видеомонитори на закодираната честота, на която отговаряха Шон и Гретъл.
Вече бяхме изработили плана си до най-малките подробности. Двайсет от нас щяха да прекосят повърхността на планетата точно над тунелите, които водеха до МУС. В тази група бях и аз.
На около пет километра от досегашния ни „дом“ имаше наземни университетски сгради. Оставащите студенти, разделени на две групи от по четири човека (Чарлз беше в едната от тях и то под ръководството на Шон), трябваше да се разпръснат, да заемат ключови позиции и да чакат Гретъл, която водеше нашата група от двайсет човека, да им подаде сигнал, че сме успели да стигнем до помещенията на администрацията.
В случай, че срещнехме съпротива и не ни позволяха да представим исканията си директно на Конър, групата на Шон щеше да си свърши работата. Първо щяха да излъчат нелегален прехващащ сигнал до сателита на Марсинк и да съобщят по всички новинарски канали, че в името на изпълняването на споразумението изключените от МУС студенти предприемат решителни действия. „Изпълняването на споразумението“ означаваше много дори сега, по времето на провеждания от централистите експеримент: то бе в основата на съществуването на всяка една фамилия, нещо едва ли не свещено. Шон не знаеше кога ще има възможността да излъчи прехващащия сигнал. Намирах задълбочаващата му се загадъчност за все по-привлекателна.
Той щеше да оглави лично една от четирите групи и да отиде с нея до жп възела при Марсианския университет, където щяха да взривят една-две от връзките. В такъв случай влаковете нямаше да могат да стигат до терминала на МУС, докато не поправеха релсите, а това при всички положения щеше да отнеме няколко часа. МУС щеше да бъде изолиран от света.
Едновременно с това втората от четирите групи — тази, към която бе разпределен Чарлз — щеше да строши печатите и да изпомпа известно количество оксидиращ, силно корозивен газ в шахтата, откъдето минаваха оптичните кабели на университета и на сателитните комуникатори. Това щеше да наруши връзките между МУС и останалата част от Марс. Е, вярно, частните комуникации щяха да продължат да вървят нормално, но всички останали ширококанални научни линии, базите данни и библиотечните трансфери щяха да замрат.
На МУС щеше да му се наложи да похарчи три-четири милиона Т-долари (долари на Тройката) за ремонт на връзките.
А това естествено щеше да ги вбеси.
Бяхме се събрали на две спираловидни редици в центъра на главния купол и изчаквахме. Шон и Гретъл стояха мълчаливо встрани от редовете. Юмруците им бяха здраво стиснати. Някои от студентите пляскаха с ръце, за да се подготвят за студа. Все пак „втората кожа“ не беше създадена, за да осигурява удобства на човека. Тя просто предпазваше от хипотермия1 и измръзване.
Собствената ми „втора кожа“ вече се бе разхлабила около ставите ми и под раздърпаните места се събираше пот, която наномерът не успяваше да обработи. Ходеше ми се и до тоалетната — повече от нерви, отколкото по необходимост; ръцете и краката ми бяха изтръпнали, но търпимо; не се чувствах зле, само че всичкият този дискомфорт ме отдалечаваше от онази концентрация, която ме предпазваше да не се превърна в тресяща се купчина, имаща твърде малко общи неща с човешко същество.
— Чуйте — изрече високо Шон. Беше се изкачил на една щайга, за да може да гледа над главите ни. — Никой от нас не знае в какво ще се забъркаме, ако започнем всичко това. Дори не знаем какво ще се случи през следващите няколко часа. Но всички имаме една обща цел — искаме да бъдем свободни да завършим образованието си без каквато и да е политическа намеса. Искаме да бъдем свободни, а не да се оставим да ни въвличат в греховете на нашите бащи и дядовци. Именно затова съществува и самият Марс — като нещо ново, един огромен експеримент. Сега именно ние ще станем част от този експеримент. За Бога, може и да умрем, ала сме длъжни поне да опитаме.
Преглътнах и потърсих с поглед Чарлз, само че той бе някъде далеч от мен. Зачудих се дали и в този момент по устните му играе все същата лека и спокойна усмивка.