Робърт Хайнлайн
Премеждие
По-добре никога да не бяхме дръзвали да навлезем в Космоса. Нашата раса има изначален, вроден страх от две неща: от шум и от падане. Тези ужасни височини! И въобще, защо ли един нормален човек трябва да бъде поставен там, откъдето би могъл да пада… да пада… да пада. Но космонавтите са смахнати — всеки го знае.
Лекарите бяха любезни с него.
— Запомнете, приятелю, имали сте късмет. Все още сте млад, а пенсията ще Ви отърве от грижите за бъдещето. Ръцете и краката би са здрави и сте в отлична форма.
— Отлична форма! — неволно в гласа му прозвуча презрение.
— Не, наистина — любезно, но настоятелно се обади главният психиатър. — Вашата малка странност изобщо не би пречи… Освен, че не можете отново да летите в Космоса. Алтофобията не е невроза. Страхът от падане е естествен и нормален. При вас е само малко по-силен, отколкото при другите, но и това не е анормално, като се има предвид какво сте преживели.
Напомнянето го разтърси отново. Затвори очи и пак видя как звездите стремглаво се спускат надолу. Той падаше… падаше до безкрай. Гласът на лекаря стигна до него и го върна на Земята.
— Съвземете се, човече. Огледайте се наоколо.
— Извинете.
— Няма защо. Кажете ми сега какво смятате да правите?
— Не знам. Ще си намеря някаква работа, предполагам…
— Компанията, разбира се, ще ви предложи работа. Той поклати глава.
— Не искам да се мотая около космодрума. Да носи малко копче на ризата си, за да показва, че някога е бил мъж, да се обръщат към него от куртоазия с титлата „капитан“, да се ползува от привилегиите на пилотското кафене благодарение на това, което е бил, да чува как замира разговорът в магазина Винаги, когато приближи някоя група и да се чуди какво ли говорят зад гърба му — не, благодаря!
— Прав сте. По-добре да скъсате окончателно, поне за известно време. Докато се почувствувате по-добре.
— Мислите, че ще се оправя? Лекарят сви устни.
— Възможно е. Това, знаете ли, е функционално… Не е травма.
— Но не сте сигурен.
— Не съм казал такова нещо. Наистина не знам, Все още много малко ни е известно за човешките фобии.
— Разбирам. Е, аз май трябва да тръгвам Психиатърът стана и протегна ръка,
— Обаждайте се, ако имате нужда от нещо, и във всички случаи минете пак да се видим.
— Благодаря.
— Ще се оправите, сигурен съм.
Но когато пациентът излезе, лекарят поклати глава. Човекът нямаше походка на космонавт, нямаше го ведрото, първично самочувствие.
В онези дни само една малка част от Ню Йорк беше под земята. Намирайки се в тази част, той остана за известно време в подлеза, но след това издири една подземна улица с ергенски квартири от двете страни. Пъхна монета в процепа на първата, докато светна сигнал „СВОБОДНО“, хвърли вътре пътната си чанта и излезе. Мониторът на първата пресечка му даде адреса на най-близката служба за настаняване на работа. Отиде там, седна до гишето за анкетиране, даде пръстови отпечатъци и започна да попълва разни формуляри. Имаше странното усещане, че започва всичко отначало. Не беше търсил работа от времето преди да постъпи в кадетското училище. Остави попълването на името си за най-накрая и въпреки това пак се колебаеше. До гуша му беше дошло от славата. Не желаеше да го познават. Никак не искаше тълпата да се струпва край него, а от всичко най-много мразеше да го наричат герой. След малко написа с печатни букви името „Уйлям Сондърс“ и пусна формуляра в процепа.
Допушваше вече третата си цигара и се готвеше да запали нова, когато екранът пред него най-после светна. Появи се приятна на вид брюнетка.
— Господин Сондърс — каза образът от екрана. — Бихте ли влезли, моля! Врата номер седемнадесет.
Брюнетката от плът и кръв беше там и му предложи да седне и да запали цигара.
— Настанете се удобно. господин Сондърс. Аз съм мис Джойс. Бих искала да поговорим относно вашата молба.
Той седна и зачака мълчаливо Като видя, че клиентът няма намерение да говори, тя добави
— Ето сега да вземем например името, което сте ни дали — „Уйлям Сондърс“. Естествено ние знаем кой сте от вашите пръстови отпечатъци.
— Да… предполагам.
— Аз, разбира се, зная за вас това, което всеки знае, но постъпката ви да се наречете „Уйлям Сондърс“, господин…
— Сондърс.
— …господин Сондърс, ме накара да проверя в досиетата.
Тя му подаде микрофилмовата лента така, че той да може да прочете върху нея собственото си име.
— Знаем доста неща за вас. Повече, отколкото обикновените хора знаят и много повече от това, което сте сметнали за необходимо да напишете в молбата си. Имате хубава характеристика, господин Сондърс.