— Благодаря.
— Но не мога да я използувам, за да Ви настаня на работа. Не мога даже да се позова на нея, ако настоявате да се наричате „Сондърс“.
— Казвам се Сондърс — тонът му не изразяваше нищо, беше по-скоро безразличен.
— Не прибързвайте, господин Сондърс. Има много постове, при които факторът престиж може съвсем законно да се използува, за да се осигури на клиента по-високо първоначално заплащане, отколкото…
— Не ме интересува
Тя го погледна и реши да не настоява повече
— Както обичате. Отидете, моля, в приемна „Б“ и там можете да започнете с тестовете за клас и професионален опит.
— Благодаря.
— Ако по-късно промените решението си, господин Сондърс, ще се радваме да разгледаме отново вашия случай. През онази врата, моля.
След три дни той вече работеше като градуировчик на електронни прибори в една малка фирма, специализирана в производството на митнически съобщителни системи. Работата беше успокояваща — достатъчно напрегната, за да ангажира мисълта му, и все пак лесна за човек с неговия ценз и опит. След изтичане на тримесечния пробен период от категорията на помощник той премина в по-горен клас.
Изграждаше си една собствена рутина: работа, сън, храна, някоя вечер, прекарана в библиотека или извънредни работни часове в ИМКА. Ала никога и за нищо на света той не оставаше под открито небе, нито пък се качваше на височини. Не отиваше даже и на балкона в театъра.
Опитваше се да не мисли за миналото си, но споменът за него бе все още жив. Понякога сънуваше посред бял ден мразовитото марсианско небе, прорязано от студеното звездно сияние или шеметния нощен живот във Венисбург. Отново виждаше подпухналата, ръждивочервена маса на Юпитер, увиснал над летището в Ганимед, подобен на огромно, издуто яйце, затулило хоризонта. От време на време пак усещаше сладостния покой на дългите бдения сред безлюдните пространства между планетите. Но такива спомени бяха опасни. Те почти докосваха ръба на новия му душевен мир. Замислеше ли се малко повече и веднага се виждаше вкопчен в последната метална скоба върху стоманения корпус на „Валкирия“. Усещаше как животът се изплъзва от вкочанените му пръсти, а под него — само бездънната пропаст на Космоса. Тогава той се връщаше на Земята, разтърсван от конвулсии, и пръстите му се забиваха в седалката на стола или работната скамейка. Когато това се случи за първи път по време на работа, до него беше съседът му по стол Джо Тъли, който го изгледа с любопитство и попита:
— Какво ти става, Бил? Махмурлия ли си?
— Нищо ми няма, просто ме тресе — успя да каже той.
— По-добре Вземи някакво хапче. Време е за обяд.
Тъли тръгна пръв към асансьора и двамата успяха да се сместят вътре. Повечето служители — даже и жените — предпочитаха да слизат с парашутния елеватор Тъли винаги използуваше асансьора. Сондърс, разбира се, никога не използуваше елеватора и това им създаде навика да ходят заедно на обяд. Той знаеше, че спускането с парашутния елеватор е безопасно, че даже и да спре тока, на нивото на всеки етаж има автоматични спасителни мрежи, но просто не можеше да си наложи да престъпи ръба. Тъли открито заявяваше, че веднъж при приземяване с елеватора си навехнал ходилото, но тайно споделяше със Сондърс, че не се доверява на автоматиката, Сондърс кимаше с разбиране, но нищо не казваше. Тели му стана симпатичен. За първи път откакто водеше този начин на живот, Бил се чувствуваше приятелски настроен и не изпитваше нужда да се брани от друго човешко същество. Започна да му се иска да каже на Тъли истината за себе си. Само ако искаше да е сигурен, че Джо няма да започне да го третира като герой. Всъщност, не че имаше нещо против. Като дете се навърташе често около космодрума, опитваше се да уреди някак да влезе в корабите, бягаше от час, за да наблюдава излитанията. Тогава мечтаеше да стане герой някой ден, герой на космическите пътища, завърнал се триумфално от невероятно и опасно изследване. Но днес го тревожеше фактът, че все още имаше същата представа за това, как трябва да изглежда героят. Тя не включваше отбягването на отворени прозорци, страх от прескачането на десет сантиметрова пролука, загуба на душевно равновесие само при мисълта за безкрайните дълбини на Космоса.
Тъли го покани вкъщи на вечеря. Искаше му се да отиде, но отклони поканата, когато той му каза, че живее в жилищата „Шелтън“, назовавайки един от онези грамадни, подобни на кутия, гъмжилници, които разваляха вида на апартаментите в Джърси.
— Много е далече и няма да мога да се прибера — издума Сондърс колебливо, докато прехвърляше в ума си начините, по които можеше да се добере до там, без да се изложи на това, от което се страхуваше.