— Няма нужда да се връщаш — увери го Тъли. — Имаме свободна стая. Хайде, ела. Майка ми готви много хубаво, затова и живеем заедно.
— Е, добре — съгласи се той. — Благодаря ти, Джо.
Щеше да измине четвърт миля с метрото Ла Гардия, а оттам, ако не откриеше подземен път, щеше да вземе такси и да спусне пердетата.
Тъли го посрещна в антрето и шепнешком се извини.
— Исках да поканя една млада дама за теб, Бил, но вместо това, дойде зет ми. Той е гадина! Извинявай!
— Не се притеснявай, Джо Радвам се, че дойдох.
И наистина се радваше Откритието, че апартаментът на Джо беше на тридесет и петия етаж го смая в началото, но после с радост осъзна, че Всъщност височината не се усеща. Лампите светеха, завесите на прозорците бяха спуснати, подът под него беше от твърд гранит. Чувствуваше, че е на топло и сигурно място. За негова изненада се оказа, че госпожа Тъли готви чудесно (като всеки ерген, той не се доверяваше много на любители готвачи). Отдаде се изцяло на удоволствието да се чувствува като у дома си, спокоен и гкелам. Успяваше дори да пусне покрай ушите си нападателните и самонадеяни забележки на роднината на Джо.
След Вечеря Бил се отпусна в едно кресло с чаша бира в ръка и се загледа във видеоекрана. Даваха някакъв мюзикъл. Смееше се от сърце, така както не беше се смял с месеци. След малко мюзикълът свърши и започна религиозна програма. Пееше националният катедрален хор. Не го интересуваше много и той разсеяно се заслуша в музиката, като в същото време даваше ухо на разговора до него.
Хорът беше почти преполовил „Молитва за пътници“, преди Бил да осъзнае напълно текста.
Поиска да изключи телевизора, но се налагаше да го чуе до края, Въпреки че думите го нараняваха дълбоко в сърцето с непоносимата болка на безнадеждния изгнаник от тъгата по родината. Даже като кадет само този единствен химн беше достатъчен, за да овлажни очите му. Извърна се настрани, опитвайки се да скрие сълзите, които мокреха страните му. Когато хорът изпя последното „амин“, бързо превключи телевизора на някаква друга програма и остана наведен над апарата, преструвайки се, че го настройва, за да има време да се успокои, След това се обърна отново към компанията. Външно спокоен, но все му се струваше, че всички усещат твърдата, болезнена топка в стомаха му. Зетят още се оплакваше.
— Трябва да ги анексираме — говореше той. — Длъжни сме да го направим Трипланетен пакт! Що за отвратителна глупост! Те ли ще ни казват какво можем и какво не можем да направим на Марс?!
— Виж, Ед — каза меко Тъли, това е тяхна планета, нали? Те са били там преди нас. Ед пренебрежително махна с ръка.
— Ние питахме ли индианците дали ни искат в Северна Америка или не? Никой няма право да задържа нищо, което не знае как да използува. С правилна експлоатация…
— Спекулираш, Ед!
— Ами! Нямаше да бъде спекулация, ако правителството не представляваше сбирщина от мекушави бабички. „Права на туземците“, представете си! Какви права имат една банда дегенерати?!
Сондърс се хвана, че противопоставя Ед Шулц на Нат Сут, единствения марсианец, когото на времето добре беше опознал. Благородният Нат, който беше остарял преди още да се роди Ед и все пак минаваше за млад сред своите хора. Нат… Ами че Нат можеше с часове да седи с някой приятел или близък познат, без да каже дума. без да има нужда от думи. „Да сраснем един с друг“ — тъй обясняваха те този факт. Цялата им нация беше така сраснала, че нямаха нужда от правителство, докато не дойдоха земните жители.
Веднъж Сондърс запита приятеля си защо не прави никакви усилия за нищо, защо се задоволява с толкова малко. Измина повече от час и Бил започваше да съжалява за проявеното си любопитство, когато Нат отговори:
— Моите деди са се трудили много и аз съм уморен.
Сондърс се надигна в креслото и се обърна с лице към Ед.
— Не са дегенерати.
— Ха! Предполагам, че сте експерт по въпроса.
— Марсианците не са дегенерати, те просто са уморени — настоя Бил. Тъли се ухили. Зет му го видя и се намуси.
— Какво ви дава право на мнение? Били ли сте някога на Марс? Изведнъж Сондърс разбра, че Ед блъфираше.
— А Вие? — попита той предпазливо.
— Това няма отношение към въпроса. Най-големите умове са единодушни…
Бил го остави да говори и повече не му противоречи. Почувствува облекчение, когато Тъли предложи да тръгнат, тъй като всички трябва да станат рано сутринта, че може би Вече е време да се помисли за сън.
Каза „лека нощ“ на госпожа Тъли, благодари за чудесната вечеря и последва Джо в гостната.
— Това е единственият начин, Бил, да се отървем от сполетялото ни семейно проклятие — извини се той. — Стой колкото искаш.