Тъли се приближи до прозореца и го отвори.
— Тук ще спиш добре. Достатъчно височко сме, за да усетиш истински чист въздух. Подаде глава навън и Вдъхна няколко пъти.
— Истинското си е истинско — продължи той, отдръпвайки се от прозореца. — Произходът ми е селски. Какво ти е, Бил?
— Нищо. Нищо ми няма.
— Стори ми се, че пребледня. Е, приятни сънища. Вече ти нагласих леглото за седем часа. Ще имаш достатъчно време.
— Благодаря ти, Джо. Лека нощ.
Щом Тъли излезе от стаята, Бил събра всичкия си кураж, приближи до прозореца и го затвори. Извърна се плувнал в пот, включи отново вентилацията и се отпусна накрая на леглото. Дълго седя така, като палеше цигарите си една от друга. Прекалено добре знаеше, че душевният покой, който беше постигнал, е нереален. Нищо друго не му оставаше, освен позор и безкрайна мъка. Беше стигнал до положението да подлага динена кора на такива десеторазрядни глупаци като Ед Щулц. По-добре изобщо да не бе оцелявал след случая с „Валкирия“.
След малко отброи от кесията си пет зрънца, „Флайт райт“ за сън и ги глътна. Легна си и почти веднага пак се надигна в леглото. Чудеше се дали ще има сили да открехне малко прозореца, но се отказа и вместо това реши да промени програмата на леглото така, че осветлението да не изгасва след като заспи.
Събуди се с неясното чувство, че беше спал дълго. Пак беше в Космоса, всъщност никога не беше го напускал, но бе щастлив, с блаженството на човека, разбрал, че всичко е било само лош сън.
Плачът го разстрои. Отначало беше само леко обезпокоен, но след това съвестта го загриза и почувствува, че трябва да направи нещо. Преминаването в състояние на падане имаше в основата си само логиката на съня, но за него беше реалност. Той отчаяно се беше вкопчил, ръцете му се изплъзваха, бяха се изплъзнали вече, а под него — нищо, само черната бездна на Космоса!
Събуди се в леглото на Тъли, стреснат и задъхан. Лампите ярко светеха, Плачът продължаваше. Бил разтърси глава, след това се ослуша. Съвсем истински беше, по звука разбра, че е на котка или котенце. Надигна се. Дори и да не питаеше обичайната за космонавтите любов към котките, трябваше да разбере какво е. Като оставим настрана факта, че котките бяха чисти животни, удобни за борда на космически кораб, бързо се приспособяваха към промяната в ускорението и унищожаваха всички вредни гадинки, той обичаше котките заради самите тях. Затова веднага стана и потърси наоколо. Бързо огледа стаята, но не намери котка. По звука успя да се ориентира, че мяукането идваше отвън, през леко открехнатия прозорец. Той се дръпна назад, спря се да събере мислите си, Каза си, че не е необходимо да прави каквото и да било. Ако звукът идваше от прозореца, то е защото съседният прозорец също е отворен и затова се чува Но той знаеше, че се самозалъгва. Звукът беше наблизо. По някакъв странен начин котката се беше озовала отвън на прозореца на тридесет и пет етажа височина
Бил седна и се опита да запали цигара, но тя се натроши между пръстите му и парчетата паднаха на пода. Стана и направи няколко нервни крачки към прозореца. Застана на колена, сграбчи го и широко го отвори, Стисна очи и се прилепи към перваза. След малко започна да му се струва, че рамката, за която се държеше, спря да са люлее, Отвори очи, ахна и пак ги затвори. Най после ги отвори отново, като много внимаваше да не поглежда нито към звездите, нито надолу към улицата. Надяваше се, че котката е отвън, на неговия балкон. Това беше единственото разумно обяснение. Но… нямаше никакъв балкон, изобщо никакво свястно място, където би могло да има котка.
Мяукането, обаче, все повече се усилваше. То сякаш идеше точно под него. Бавно и полека Бил подаде глава все още здраво вкопчен в перваза. С огромно усилие погледна навън, където на четири фута под ръба на прозореца тясна ивица опасваше цялата сграда. Точно там бе седнало едно мрачно и окаяно коте. То се ококори срещу него и отново измяука. „Даже да протегна ръка и да се държа за перваза, едва ли ще мога да го достигна, без да падна“ — помисли той. Как му се искаше да може да го направи!
Реши да извика Тъли, но после се отказа. Тъли беше по-нисък от него и, следователно, с по-къси ръце. А трябваше да направи нещо преди смахнатото идиотче да скочи долу. Опита се да го стигне. Подаде рамене, протегна дясната си ръка. като с лявата здраво стискаше рамката. В този миг отвори очи и видя, че котето все още беше на около един фут и десет инча от него. То размърда муцунка и започна да души по посока на ръката му. Бил се протегна, докато костите му изпукаха, но котарачето ловко се изплъзна и спря на достатъчно разстояние от пръстите му. Подви опашчица и започна да мие с лапи муцунката си. Бил се дръпна от прозореца и хълцайки неудържимо се строполи на пода.