— Не мога… Не мога — хриптеше той — Никога…
Вече минаваше двеста четиридесет и деветия ден откак космическият кораб „Валкирия“ беше напуснал терминала Земя-Луна и приближаваше крайната спирка на Деймос, външния спътник на Марс. Главният инженер по свръзките и сменен пилот, Уилям Кол, сладко спеше, когато помощникът му го раздруса.
— Хей, Бил, ставай! Хубаво се подредихме…
— А? К’во? — И вече посягаше за чорапите си. — Какво има, Том?
След четвърт час Бил вече знаеше, че помощникът му не беше преувеличил и трябваше да докладва на „стареца“. Първият радар-пилот беше извън строя. Том Сендбърг го беше забелязал по бреме на обичайната проверка, направена веднага след като Марс бе навлязъл в максималния обсег на радарния пилот. Капитанът сви рамене.
— Оправяй го човече… и не се бави. Имаме нужда от него. Бил поклати глава.
— Отвътре всичко е наред, капитане. Изглежда антената е паднала.
— Не е възможно! Не сме имали даже предупреждение за метеорити.
— Всичко може да е, капитане. Може металът да се в износил и антената просто да е паднала. Трябва да поставим нова. Спрете въртенето на кораба и ще изляза да я вдигна. Докато корабът забавя въртенето, ще подготвя всичко необходимо за монтажа.
За времето си „Валкирия“ беше луксозен кораб. Конструиран много преди някой да се сети за създаването на изкуствено гравитационно поле, „Валкирия“ имаше собствена псевдогравитация за удобство на пътниците. Корабът непрекъснато се въртеше около главната си ос като гилза, излитаща от дулото на винтовка; полученото ъглово ускорение, погрешно наричано „притегателна сила“, позволяваше на пътниците да се чувствуват стабилни и легнали, и прави. Въртенето започваше веднага след спиране на ракетните дюзи, още в самото начало на пътуването и преустановяваше чак когато трябваше да започнат маневрите по приземяването. Това се постигаше не чрез магия, а като реакция на противовесното въртене на маховика, монтиран върху осовата линия на кораба.
Капитанът изглеждаше ядосан.
— Вече започнах да намалявам въртенето, но не мога да чакам толкова дълго. Нагласете астронавигационния радар за пилотиране.
Кол понечи да обясни защо астронавигационният радар не може да се приспособи за краткотрайна работа, но реши, че не бива.
— Няма да стане, сър. Технически е невъзможно.
— Когато бях на твоята възраст, можех да приспособя каквото и да било! Хм, решавай проблема. драги. Да не искаш да спускам кораба слепешката? Няма да го направя даже и за медала на Харкмън.
Бил Кол се поколеба за момент преди да отговори.
— Ще изляза, докато „Валкирия“ все още се върти, капитане, и ще направя подмяната. Друг начин няма.
Капитанът извърна поглед, мускулите покрай устните му се свиха.
— Направете подмяната. И побързайте. Когато пристигна с инструментите, необходими за монтирането, Кол намери капитана при херметичната камера. За негова изненада „старецът“ беше облечен в скафандър.
— Обясни ми какво трябва да направя — заповяда той на Бил.
— Нима вие ще излизате, сър?
Капитанът само кимна. Бил се загледа в кръста му или там, където някога е бил. Ами че „стареца“ трябва да беше най-много на тридесет и пет!
— Боя се, че няма да мога да обясня както трябва. Мислех, че аз ще направя подмяната.
— Никога не съм карал човек да върши работа, която аз сам не бих могъл да свърша. Обясни ми.
— Извинете, сър, но можете ли да се крепите с една ръка?
— Какво значение има това?
— Ами, имаме четиридесет и осем пътника, сър, и…
— Млък!
Сондбърг и той, и двамата в скафандри, помогнаха на „стареца“ да се провре през отвора, след като вътрешната врата на камерата се затвори и въздухът излезе. Пространството извън камерата беше огромна, изпъстрена със звезди празнота. Докато корабът се въртеше, всяко движение навън означаваше „надолу“ — безкрайни милиони мили надолу. Разбира се, дадоха му предпазно въже и все пак, когато видя главата на капитана да изчезва в бездънния черен отвор, сърцето на Бил се сви.
Въжето се развиваше равномерно, но по едно време спря. Изминаха няколко минути. Бил се наведе и допря шлема си до този на Сондбърг.
— Дръж ме за краката. Ще хвърля един поглед. Провря се през люка и разгледа наоколо. „Стареца“ беше закъсал и висеше на двете си ръце някъде близо до антенната поставка. Бил се провря обратно и се изправи.
— Ще изляза навън.
Откри, че може лесно да виси на две ръце и с люлеене да се придвижва към мястото, където беше спрял капитанът. „Валкирия“ беше междупланетен кораб, а не някакво гладко яйце, каквито често са срещаха по земните летища. Върху корпуса имаше метални скоби, за удобство при ремонтите на крайните спирки. Като стигна до капитана, Бил успя да се хване за същата скоба, за която се държеше и той. Помогна му да се залюлее и да се хване за предната дръжка. Пет минути по-късно Сондбърг вече издърпваше „стареца“, а след него изпълзя и Бил. Той веднага започна да откопчава инструментите за монтиране от капитанския скафандър и да ги прехвърля на своя. Спусна се обратно през отвора и се измъкна, преди „стареца“ да има възможност да се съвземе достатъчно, за да му попречи. Не беше много трудно с люлеене да се добере до мястото, където трябваше да сложи антената, макар че под краката му се простираше Вечността. Специалният костюм малко му пречеше, чувствуваше са непохватен с ръкавиците, но все пак беше свикнал със скафандрите. Чувствуваше че още е задъхан поради усилията да помогне на капитана и тази мисъл го безпокоеше. Безпокоеше се и заради силното въртене на кораба. Херметичната камера беше по-близо до оста на въртене, отколкото антената и като излезе навън усети, че изведнъж става по-тежък. Монтирането на новата антена беше друг проблем. Тя не бе нито голяма, нито тежка, но Бил разбра, че е невъзможно да я закрепи здраво. Трябваше му една ръка, с която да се държи за скобата, друга, с която да крепи антената, и трета, да държи гаечния ключ. Това означаваше, че както и да се опитва, една ръка все щеше да не му достига.