Най-сетне дръпна въжето, за да даде сигнал на Сондбърг да го отпусне още малко. След това с една ръка го откопча от кръста си, преметна два пъти края през съседната скоба и го завърза. Остави около шест фута въже да виси свободно, а другия край, със закопчалката, захвана за другата скоба. Така се получи нещо като въжена примка, импровизирана боцманска люлка, която щеше да го крепи на едно място, докато монтираше антената. Работата потръгна бързо.
Почти беше привършил. Оставаше да се завинти последният болт от другата страна. В двата края антената вече беше здраво закрепена и включена в електрическата верига. Бил реши, че може да се справи и с една ръка. Той изостави въжената примка и със скок се прехвърли от другата страна.
Тъкмо беше завинтил болта, когато гаечният ключ се изплъзна от ръката му и полетя в пространството. Бил го видя как все повече и повече се отдалечава, докато накрая се смали и не се виждаше вече. Почувствува се замаян от дългото гледане при ярка светлина на фона на катранено черната дълбина на космоса. До този момент, поради заетостта си, не бе успял да погледне надолу. Мравки полазиха гърба му.
— Добре, че свърших — каза на себе си. — Иначе доста трябваше да се разходя, за да го прибера обратно.
Тръгна да се връща и разбра, че няма да може.
Беше се прехвърлил покрай антената с помощта на въжената примка, на която се беше залюлял и отскочил няколко инча напред Сега примката висеше свободно, напълно недостижима. Ситуацията беше необратима. Бил висеше на двете си ръце, опитвайки се да не се поддава на страха, който започна да го обзема. Трябваше да измисли някакъв начин. От другата страна? Не. Там стоманената повърхност на „Валкирия“ беше гладка и на повече от шест фута нямаше никакви скоби. Даже и да не беше уморен, а трябваше да признае, че беше и при това — премръзнал, никой освен шимпанзе не би могъл да се прехвърли оттатък. Погледна надолу и веднага съжали. Там нямаше нищо освен звезди… надолу и надолу… до безкрай. Звезди, които се въртяха заедно с кораба и с него! Празнота — вечна, бездънно черна и студена!
Улови се, че прави опит да се повдигне и да докосне с пръстите на краката си единствената. малка скоба, за която се беше вкопчил. Усилието бе изтощително и безполезно. Бил потисна паниката си и увисна безжизнен. Беше му по-леко, когато не гледаше, но след известно време все пак трябваше да отвори очи и да погледне. Премина Голямата мечка, а след това и Орион. Опита се да изчислява минутите чрез броя на завъртанията на кораба, но съзнанието му се замъгли и скоро пак се наложи да затвори очи.
Ръцете му бяха безчувствени и премръзнали…
Опита се да ги редува, за да могат да отпочиват. Отпусна лявата си ръка, усети, че е изтръпнала и я разтърка в бедрото си. Поиска да направи същото и с дясната, но с лявата вече не можеше да достигне скобата. Нямаше сила да се протегне още веднъж. Беше увиснал изцяло на едната си ръка и нямаше как да се свие, за да повдигне другата.
Вече изобщо не усещаше дясната си ръка! Почувствува, че са изплъзва! Изплъзваше се… Внезапното отпускане го накара да осъзнае, че той падаше… падаше! Корабът остана назад…