Дойде в съзнание и видя капитана, надвесен над него.
— Недей да говориш, Бил!
— Къде…
— Спокойно! Патрулът на Деймос е бил вече близо до тебе, когато си се изпуснал. Забелязали са те на екрана, изчислили са орбитата си спрямо твоята и са те подхванали. Предполагам, че е първи случай в историята. Сега недей да говориш. Болен си, Бил. Висял си там повече от два часа.
Мяукането се чу отново. Този път по-силно. Надигна се на колене и погледна през прозореца. Котарачето беше все още на перваза, далече от прозореца. Бил предпазливо се надвеси още малко, като внимаваше да не поглежда нищо друго освен котето върху перваза.
— Тук, котенце — повика го той. — Тук, мац, мац, мац! Ела тук, котараче!
Котето спря да се мие и муцунката му успя до изобрази недоумение.
— Ела, котенце — повтори той меко, пусна перваза на прозореца и посочи към него подканващо. Котето приближи малко и пак клекна.
— Ела тук, писанчо — повтори той умолително и силно протегна ръка. Пухкавата топка пак отскочи. Бил отдръпна ръката си и се замисли. Реши, че така нищо няма да стане. Ако се прехвърлеше през прозореца и застанеше на перваза, би могъл да се държи с една ръка и да бъде в пълна безопасност. Той знаеше… знаеше, че не е опасно — просто не трябваше да поглежда надолу!
Отстъпи назад, обърна се с гръб и като сграбчи прозоречната рамка започна много предпазливо да спуска краката си. Беше приковал поглед в ръба на леглото. Первазът сякаш бе изместен по-надолу. Не можеше да го усети и вече започваше да мисли, че го е подминал, когато кракът му го докосна. След това стъпи здраво и с двата си крака. Трябва да беше около шест инча широк. Пое дълбоко въздух, отпусна дясната си ръка и се обърна с лице към котето. То изгледаше заинтересовано от цялата процедура, но нямаше желание да наблюдава отблизо. Бил прецени, че ако пропълзи по перваза, държейки се с една ръка, горе-долу ще го стигне. Запристъпва по бебешки, поставяйки краката си един пред друг, сви колене и се протегна напред към котето, което подуши разперените му пръсти и отскочи назад. Една от лапите му се подхлъзна и то се търкулна, но веднага пак стъпи на крачката си.
— Ах, ти, малко глупаче! — възмути се Бил. — Искаше да си пръснеш мозъка ли? — а после добави: — Ако изобщо имаш…
Сега вече ситуацията беше безнадеждна. Както и да се протегнеше, котенцето беше твърде далече, за да го достигне от мястото си до прозореца. Извика няколко пъти „мац, мац“ без особен ентусиазъм и спря, за да обмисли положението.
Дали да се откаже? Дали да чака цяла нощ с надеждата, че котето ще се реши да дойде по-близо? Или той да отиде и да го вземе…
Ивицата беше достатъчно широка, за да поеме тежестта му. Ако се прилепеше плътно към стената, нямаше нужда да се държи. Започна бавно да се придвижва напред, стараейки се да задържи ръката си върху рамката колкото е възможно по-дълго. Напредваше толкова бавно, че почти не се забелязваше. Когато се пусна, ръката му опря гладката стена. Без да иска, погледна надолу към лъсналия паваж, далече под него. Отмести погледа си и го закова в една точка на стената на нивото на очите си и малко встрани. Той все още стоеше там! Котето също. Бавно отлепи единия си крак, постави го пред другия и приклекна. Протегна дясната си ръка и я придвижи по стената, докато стигна до котенцето. Замахна така, сякаш искаше да улови муха и изведнъж се озова с една малка драскаща и хапеща топка пух в ръката. Не смееше да мръдне и изобщо не обръщаше внимание на драскотините от котешките нокти. Все още с разперени ръце и плътно прилепен към стената, той тръгна обратно. Не виждаше къде върви и не се осмеляваше да извърне глава, да не би да изгуби равновесие. Пътят обратно му се стори цяла вечност. Най-после пръстите му напипаха рамката на прозореца. Разстоянието, което оставаше, измина заднешком, сложи двете си ръце върху перваза, а после и коляното, облегна се на прозореца и дълбоко пое въздух.
— Боже господи! Едва се измъкнахме! Ти си сериозна заплаха за движението, глупаво котараче.
Погледна надолу към паважа. Наистина беше далече, а освен това и доста твърд. Вдигна очи към звездите. Бяха много красиви и много ярки. Опря гърба си на рамката, прехвърли единия си крак върху другия и се загледа в тях. Котенцето се сгуши върху корема му и замърка. Той поглади козината му разсеяно и посегна за цигара. Реши още утре да отиде на летището и да се яви на медицински и психологически тест. Побутна с пръст ушите на котето и тихо му пошепна:
— Ей, пухчо, ще дойдеш ли с мене на едно много дълго пътуване?