Артър Кларк
Преминаването на Земята
Едно, две, три, четири, пет, проба…
Говори Еванс. Ще продължавам да записвам до последна възможност. Капсулата побира два часа запис, но не вярвам да я запълня.
Онази фотография така и не излезе от мислите ми цял живот. Днес, макар и прекалено късно, знам причината за това. Но дори и да ми бе известна още тогава, щеше ли да има значение? Съществуват безсмислени въпроси без отговори, към които разсъдъкът се връща до безкрайност, подобно на език, постоянно напипващ счупен зъб.
Не съм я виждал от години, но ми е достатъчно да затворя очи, за да зърна една панорама, почти толкова враждебна като тази и не по-малко красива. На петдесет милиона мили в посока към Слънцето и на седемдесет и две години в миналото, петима мъже позират пред обектива на фотоапарат сред антарктическите снегове. Дори и масивните кожени облекла не могат да прикрият изтощението и обречеността, излъчвани от техните силуети. Лицата им вече са белязани от Смъртта.
Били са петима. И ние бяхме петима. Разбира се, също си направихме групова снимка. Във всичко останало обаче се различавахме. Усмихвахме се. Бяхме бодри и самоуверени. Образите ни се появиха на земните екрани само след десет минути. Навремето бяха изминали месеци, преди техния фотоапарат да бъде открит и върнат отново в цивилизования свят.
Освен това, ние умираме с удобства. С всички съвременни удобства. Такива, за които Робърт Фалкън Скот не е могъл и да мечтае, когато се е намирал на южния полюс през 1912 година.
Изминаха два часа. Ще посочвам точното време само тогава, когато е необходимо.
Всички факти са заложени в запаметяващото устройство и навярно вече целият свят ги знае. Предполагам, че правя този запис за успокоение на духа си. За да се убедя, че трябва да приема неизбежното. За съжаление, не съм наясно с това кои теми би следвало да избягвам и кои да засегна. Е, съществува само един начин да го установя.
Факт номер едно: най-късно след двадесет и четири часа всичкият кислород ще е изразходван. Имам три класически избора. Мога да оставя въглеродният двуокис да се натрупа, доката изгубя съзнание. Да изляза навън, да отворя скафандъра и да оставя Марс да свърши работата за две минути. Да погълна едно от хапчетата в аптечката.
Натрупване на въглероден двуокис. Всички казват, че това е много лесно. Че просто ще потъна в сън. Не се съмнявам в истинността на това твърдение. Въпросът е там, че в моя случай то е свързано с един кошмар…
По-добре никога да не ми бе попадала пред очите онази проклета книга, „Истински истории за Втората световна война“ или как там й беше заглавието. Там имаше един разказ за германска подводница, открита и извадена на повърхността след войната. Намерили и екипажа — по двама души на койка. Между всеки два скелета бил разположен последният респиратор, ползуван от по двама души…
Наистина, тук поне такова нещо няма да ми се случи. Мога обаче да кажа с пълна увереност, че когато дишането ми се затрудни, отново ще се завърна в обречената подводница.
Нали има и по-лесен изход? Във вакуум след десет или петнадесет секунди губиш съзнание. Хора, преминали през подобно изпитание, казват, че не било болезнено. Просто настъпвало странно усещане. Но опитът да дишам нещо, което го няма, ще ме отведе при кошмар номер две.
Този път става дума за лично изживяване. Като малък обичах да се занимавам с подводно плуване през лятото, когато семейството ми прекарваше почивката си в Карибско море. Там имаше стар товарен кораб, потънал преди двадесетина години и заседнал на риф, като палубата му се намираше само на два ярда под повърхността. Повечето му люкове бяха отворени, така че бе лесно да се влезе в него, за да се потърсят сувенири или да се подгонят едрите риби, обичащи да се крият в такива места.
Разбира се, че без кислороден апарат подобно гмуркане е опасно. Кое момче обаче можеше да удържи на такова изкушение?
При любимия ми курс, в кораба се влизаше през предния люк, изминаваха се около петдесет стъпки през коридор, осветен само от светлината на разположените през няколко ярда илюминатори, после се правеше завой към малко стълбище и се излизаше на повърхността през врата откъм палубата. Цялото пътешествие отнемаше по-малко от минута — съвсем лесна задача за човек в добра форма. Оставаше даже време за оглед на вътрешността на кораба или за игра с някои от рибите в него. Понякога за разнообразие се преминаваше по обратния път — влизаше се през вратата и се излизаше през люка.
Именно по втория маршрут бях минавал последния път. Не се бях гмуркал цяла седмица, тъй като бе имало бури и вълнения. С нетърпение очаквах да повторя пътешествието си.