Поех си дълбоко дъх няколко пъти на повърхността за около две минути, докато туптенето в краищата на пръстите ми подсказа, че е време да спра. След това рязко се гмурнах и спокойно прекосих черния правоъгълник на отворената врата.
Мястото винаги изглеждаше зловещо и страшно и това бе част от изживяването. Първите няколко ярда не можех да видя почти нищо — контрастът между блясъка на тропическото слънце над водата и полумрака във вътрешността на кораба бе толкова голям, че бе нужно известно време, за да се адаптира зрението. Обикновено се налагаше да прекося почти половината коридор, преди да започна да различавам каквото и да било около себе си. След това постепенно ставаше по-светло, тъй като през отворения люк, откъдето излизах, слънчевите лъчи образуваха светъл квадрат върху ръждясалия метален под.
Почти бях изминал обичайното разстояние, когато си дадох сметка, че този път не става по-светло. Пред мен не се виждаше стълба от слънчева светлина, водеща съм света на въздуха и живота.
За миг се замислих дали не съм объркал посоката. Секунда по-късно разбрах какво се е случило и объркаността ми прерастна в паника. По време на бурята водното течение бе затворило люка. Металният му капак тежеше поне четвърт тон.
Не знам как съм направил обратния завой. Спомням си, че плувах бавно по коридора и си казвах „не се безпокой, въздухът ще стигне за по-дълго време, ако не се тревожиш“. Вече различавах всичко много добре, тъй като очите ми бяха имали достатъчно време, за да се нагодят към мрака. Имаше множество подробности, които преди това не бях забелязвал. Например малките червени рибки, криещи се в сенките, зелените водорасли, растящи в близост до илюминаторите, та даже и гумен ботуш, очевидно в превъзходно състояние, останал там, където някой го бе събул. Изведнъж видях, че в съседния коридор се е спотаил голям октопод с отворена, бърнеста уста. Воднистите му очи бяха втренчени в мен, сякаш бе изненадан от неочакваното ми появяване.
Обръчът около гърдите ми се затегна още по-силно. Не можех да задържа дъха си. Малкото стълбище изглеждаше разположено на безкрайно голямо разстояние. Изпуснах няколко мехурчета от устата си. За миг се почувствувах по-добре, но веднага след това болката в дробовете ми стана непоносима.
Вече нямаше смисъл да си пазя силите чрез бавно и равномерно плуване. Изсмуках няколкото последни кубически инча въздух от маската си, при което тя се впи в лицето ми, и ги прехвърлих към изгладнелите си дробове. Заплувах с все сили…
Това е всичко, което си спомних, когато малко по-късно се оказах на повърхността, кашлящ и заловил се за счупения остатък от мачтата Зачудих се защо водата около мен е окървавена. След това, за моя изненада, забелязах голяма рана върху дясното си бедро. Очевидно, бях се порязал в някакъв остър предмет, но не бях забелязал това и не изпитвах болка.
Това произшествие сложи край на моето подводно плуване. Възобнових го едва след десет години, когато при обучението си за астронавт се гмурках под водата, за да привикна към нулева гравитация. Усещането бе различно, тъй като ползувах кислороден апарат. И тогава обаче не ми бе приятно и се боях психолозите да не забележат реакцията ми. Така или иначе, винаги излизах на повърхността преди кислородът в апарата ми да започне да се изчерпва. След като веднъж насмалко не загинах от задушаване, нямах намерение да рискувам отново…
Знам много добре какво ще почуствувам, вдъхна ли ледения вакуум, смятан на Марс за атмосфера. Не, благодаря.
Какво мога в такъв случай да имам против отровата? Предполагам, нищо. Казвали са ни, че този медикамент действува само след петнадесет секунди. Всичките ми инстинкти обаче са против такъв изход, макар и да липсва разумна алтернатива.
Скот дали е разполагал с отрова? Съмнявам се. И да е разполагал, убеден съм, че не я е използувал.
Няма да прослушвам този запис. Надявам се, че е бил от полза, но не съм сигурен.
Радиостанцията току-що напечата послание от Земята, в което ми напомнят, че преминаването започва след два часа. Сякаш мога да забравя това. Четирима души вече умряха, за да мога да бъда първият свидетел на тази гледка. И не само първият, а единственият за период от сто години, ако трябва да бъда точен. Слънцето, Земята и Марс рядко се подреждат на една линия. Последният път това е станало през 1905 година, когато добрият стар Лоуъл все още е дописвал прекрасните си глупости за каналите и за изградилата ги велика, умираща цивилизация. Жалко, че не е бил прав.
По-добре ще е да прегледам телескопа и контролното оборудване.