Слънцето днес е спокойно. Както би следвало и да бъде в средата на цикъла. Виждат се само отделни малки петънца и белези от смущения около тях. Ще бъде спокойно поне още няколко месеца. Тези, които се завръщат у дома, не би трябвало да се тревожат за състоянието му.
Най-трудният момент бе, когато наблюдавахме как „Олимп“ се откъсва от Фобос и се запътва към Земята. Макар и седмици преди това да бяхме узнали, че нищо не може да се направи, това бе последното захлопване на вратата.
Беше нощ, така че всичко се виждаше съвършено ясно. Фобос бе изскочил откъм запад преди няколко часа и продължаваше лудешкия си устрем през небето, като от тънък полумесец се превърна в осветена наполовина луна. След като достигнеше зенита си, щеше да изчезне със същата бързина в сянката на Марс.
Разбира се, по радиото слушахме стартовите команди и си давахме вид, че всичко е наред. Никак обаче не ни бе лесно да приемем факта, че от петнадесетината, които бяхме дошли на Марс, щяха да се завърнат само десет. Струва ми се, че дори и тогава на Земята все още милиони хора не разбираха какво става. Сигурно просто не са могли да допуснат, че „Олимп“ не е в състояние да се спусне само на четири хиляди мили, за да ни прибере. Космическата администрация бе обсипана с налудничави предложения за спасителни работи. Някои от тях бяха наши. Но всичко ни бе станало ясно още в момента, когато вечнозамръзналата почва под площадка за кацане номер три поддаде и „Пегас“ се наклони и падна. Бе същинско чудо, че корабът не се взриви, когато се разкъсаха резервоарите му.
Отново се връщам към Фобос и към старта.
Върху монитора на телескопа ясно се различаваше напуканото плато, където кацна „Олимп“ след като се разделихме и започнахме собственото си спускане. Макар и нашите приятели да нямаше никога да кацнат на Марс, все пак щяха да разполагат със собствен свят за изследване. Дори и на спътник, малък като Фобос, на човек се падаха по тридесет квадратни мили. Достатъчно, за да потърсиш върху тях редки минерали или космически отпадъци. Или пък да изпишеш името си, за да узнаят бъдещите поколения, че си първият човек, посетил това място.
Корабът се виждаше като на длан. Представляваше плосконос светъл цилиндър на фона на сивочерните скали. Отвреме навреме върху част от повърхността му се отразяваше светлината на бързо преминаващото Слънце и предизвикваше ярки отблясъци. Пет минути преди излитането, обаче, картината стана първо розова, сетне виолетова и накрая изчезна, тъй като Фобос се завтече към обратната страна на Марс.
Все още оставаха десет секунди до излитането, когато бяхме изненадани от силна светлина. В първия момент помислихме, че и „Олимп“ е станал жертва на злополука. После съобразихме, че някой филмираше изстрелването и заради това всички външни светлини на кораба бяха включени.
Струва ми се, че в тези последни няколко секунди всички забравихме за собствената си участ. Всички бяхме с мислите си на борда на „Олимп“ и искахме тягата му плавно да откъсне кораба от малкото гравитационно поле на Фобос, а сетне и от това на Марс, и да го понесе в посока към Слънцето. Чухме заповедта на капитан Ричмънд „Старт!“, след което настъпи кратък интервал от смущения и ивицата светлина в полезрението на телескопа започна да се движи.
Това бе всичко. Разбира се, нямаше никакъв огнен стълб, тъй като при задействуването на ядрена ракета същинско „запалване“ няма. А и то е остатък от старата терминология, свързана с химията. Потокът от горещ водород е напълно невидим. Жалко, че повече няма да бъдем свидетели на зрелищата, придружаващи изстрелването на „Сатурн“ и на ракетите на Корольов.
Непосредствено преди края на началния си тласък, „Олимп“ напусна сянката на Марс и отново се оказа под слънчевите лъчи. Приличаше на блестяща, бързо движеща се звезда. Светлината навярно ще е изненадала някои от хората на борда, тъй като се чу викът „Спуснете щорите!“ Няколко секунди след това Ричмънд даде нареждане: „Изключете двигателя“. Каквото и да станеше, „Олимп“ вече се бе устремил неудържимо към Земята.
Един глас, който не разпознах, макар че навярно принадлежеше на командира, се сбогува с нас. Чухме „Довиждане, Пегас“ след което радиовръзката бе прекъсната. Разбира се, нямаше смисъл да ни пожелава късмет. Въпросът с късмета бе изяснен преди седмици.
Току-що прослушах записа. Като говорим за късмет, той сполетя други, не нас. С екипаж от едва десет души „Олимп“ се освободи от една трета от припасите си и олекна с няколко тона. Благодарение на това щеше да се прибере у дома месец преди предвидения срок.
За месец можеха да се случат много неща. Например, да се спаси експедицията. Разбира се, никога няма да узнаем — но мисълта все пак е приятна.