Остават петнадесет секунди. Видеото се включва на бърз режим.
Не успях, дявол да го вземе! Впрочем, няма значение, видеомагнетофонът ще е записал необходимия момент. Върху края на Слънчевата окръжност изниква нова малка черна точка. Навярно се е появила още в десет часа, четиридесет и една минути и двадесет секунди универсално време.
Разстоянието между Земята и Луната изглежда огромно, между тях се простира половината широчина на Слънцето. Човек не би казал, че между двете тела съществува някаква връзка. Сега си давам сметка колко голямо е всъщност Слънцето.
Десет часа, четиридесет и седем минути и пет секунди. Вътрешен контакт. Луната вече се намира изцяло върху Слънчевия диск. Не вярвам да успея да видя нещо откъм нощната й страна, обаче все пак ще увелича мощността.
Смешна работа.
Да… Значи, някой се опитва да разговаря с мен. Върху тъмната страна на Луната пулсира светлинка. Навярно е лазерът на базата Имбриум.
Съжалявам, приятели. Вече се сбогувах с всички и не желая да преминавам повторно през подобно изпитание. Вече всичко е без значение.
Въпреки това, светлинката, примигваща върху самото лице на Слънцето, почти ме хипнотизира. Трудно е да се повярва, че при цялото това разстояние лъчът е широк само сто мили. Лунаком си прави този труд само и само за да забележа сигнала им, и би трябвало да се чувствувам виновен, че не му обръщам внимание. Не изпитвам обаче такова чувство. Почти съм приключил работата си и земните грижи вече не са мои.
Десет часа и петдесет минути. Изключвам видеото. Ще го включа повторно, когато започне началото на края на преминаването на Земята. Това ще е след два часа.
Преди малко закусих и сега оглеждам за последен път панорамата от купола за наблюдение. Слънцето все още е високо и контрастът не е голям, но светлината вече силно подчертава всички цветове — безброй оттенъци на розовия, червения и моравия. На фона на тъмносиньото небе са поразителни. Гледката се различава много от тази на Луната. И тя, впрочем, притежава собствена красота.
Странно е, колко изненадващо може да бъде очевидното. Всички знаехме, че Марс е червен на цвят. Не очаквахме обаче да бъде ръждивочервен, кървавочервен. Получава се както в пустинята Аризона — очите започват да копнеят за зеленина.
В северна посока се забелязва приятна цветова промяна. Снежната шапка от застинал въглероден двуокис върху планината Бъроуз е бяла. Това е друга изненада. Бъроуз е на двадесет и пет хиляди стъпки над средното равнище. Когато бях малък, се смяташе, че на Марс няма планини.
Най-близката пясъчна дюна е на четвърт миля. Върху сенчестия й скат също има ивици лед. По време на последната буря ни се стори, че тя се премести с няколко стъпки, но не бяхме уверени в това. Дюните би следвало да се движат, подобно на земните. Предполагам, че някой ден ще покрият тази база и тя ще се появи отново на бял свят след хиляда години. Или след десет хиляди години.
Тази странна група от скали — Слонът, Капитолият и Епископът — все още пази своите тайни. Дразни ме, тъй като с нея е свързано първото ни голямо разочарование. В началото бяхме готови да се закълнем, че скалите са утаечни — много ни се щеше да започнем да търсим вкаменелости. Дори и сега не знаем как са били образувани. Геологията на Марс все още е изпълнена с противоречия и загадки…
Поставихме много въпроси на бъдещето, а тези, които ще дойдат след нас, ще зададат още повече. Има обаче една загадка, която не съобщихме на Земята, нито пък въведохме в запаметяващото устройство…
Още в първата нощ след кацането ни бодърствувахме на смени. Бренън, който бе на пост, ме събуди малко след полунощ. Ядосах се, тъй като часът на моята смяна още не бе настъпил, и тогава той ми каза, че в подножието на Капитолия е забелязал движеща се светлина.
Наблюдавахме хребета близо час, докато започна моето дежурство. Не видяхме обаче нищо. Каквато и да е била тази светлина, повече не се появи.
Бренън бе човек със здрав разум и без всякакво въображение. Щом казваше, че е видял светлина, значи наистина я е видял. Възможно е да е представлявала електрически разряд или отражение на Фобос върху някоя полирана от времето скала. Така или иначе, решихме да не съобщаваме тази информация на Лунаком, преди да я съзрем отново.
Откакто останах сам, често се будех през нощта и гледах към скалите. Под слабите лъчи на Фобос и Деймос, те напомнят контурите на потънал в мрак град. На мен обаче не ми се явяват никакви светлини…
Дванадесет часа и четиридесет минути универсално време. Започва последното действие. Земята почти е достигнала ръба на Слънцето. Обграждащите я два тесни рога от светлина едва се докосват.