— Но се е случило — отвърна жената.
— Шестдесет години под земята са това. Човек не може да се запази толкова дълго.
Късното следобедно слънце проникваше през прозорците, последните пеперуди кацаха по цветята, за да заприличат самите те на цветя.
Баба Лоблили разтреперана отпусна сбръчканата си ръка.
— Земята го е запазила, сякаш на въздух е бил. Тази хубава суха почва съвсем го е запазила.
— Толкова е млад — изхлипа една жена, — толкова млад!
— Да — продума баба Лоблили и пак го погледна. — Лежи той тук на двадесет и три години, а аз осемдесетте гоня. — Тя стисна очи.
— Недей така, бабо — докосна рамото й Джоузеф Пайкс.
— Да, лежи той само на двадесет и три години, красив и чист, а аз… — Тя стискаше очи. — А аз до него — никога вече млада, само старост и бръчки и никаква възможност отново да стана млада. О, господи! Смъртта запазва хората млади. Погледнете колко добра е била с него смъртта. — Тя прокара бавно ръце по лицето и тялото си, обръщайки се към останалите. — Смъртта е по-добра от живота. Защо и аз не умрях тогава? Така щяхме да бъдем заедно и двамата млади. Аз в ковчега с дантелената сватбена рокля, очите затворени, свенливи и в смъртта. А ръцете молитвено скръстени на гърдите.
— Недей така — да говориш, бабо.
— Остави ме! Защо и аз не умрях! Тогава, като се върнеше да ме види, както се върна днес, нямаше да бъда такава!
Ръцете й шареха по бръчките на лицето, пощипваха изпитите страни, хлътналата уста, дърпаха кичур сива коса и тя го погледна с ужасени очи.
— Хубаво посрещане му приготвих! — Тя вдигна мършавите си ръце. — Да не мислите, че човек на двадесет и три години ще иска да погледне една седемдесет и девет годишна баба с помия във вените! Измамена съм! Смъртта го е запазила завинаги млад. А вижте ме мен: същото ли направи Животът?
— Всичко се връща — обади се Джоузеф Пайкс — Той не е млад, бабо. В същност минава осемдесетте.
— Глупав си ти, Джоузеф Пайкс. Погледни го — гладък като камък, недокоснат от хилядите дъждове. И сега, след като си дойде да ме види, той ще си хареса някое младо момиче. Какво може да иска от една стара жена?
— Той не може вече от никого нищо да иска — каза Джоузеф Пайкс.
Старата жена го отстрани.
— А сега всички се махайте! Този ковчег не е ваш и капакът не е ваш, и той не е вашият почти-съпруг! Ще оставите тук ковчега за през нощта, а утре ще го заровите в новия гроб.
— Добре, бабо, той все пак беше твоят любим. Утре рано ще дойда. Само недей да плачеш.
Тя стоеше вкаменена насред стаята, докато излезе и последният човек. После взе свещ, запали я и забеляза, че отсреща на височинката имаше някой. Беше Джоузеф Пайкс. Той ще стои там цялата нощ, помисли тя, но не му извика да се маха. Не погледна повече през прозореца, но знаеше, че е там.
Тя отиде до ковчега и се взря в Уилям Симънз.
Гледаше ръцете му и виждаше движенията им. Виждаше ги да опъват поводите на коня. Спомняше си устните му да подвикват, когато каретата се плъзгаше по поляната с равния ход на коня, сенките на лунната светлина наоколо. Тя знаеше какво бе да те държат тези ръце.
Пипна костюма му.
— Но това не е същият костюм, с който го погребахме! — извика тя внезапно. И въпреки това знаеше, че е същият. Шестдесетте години бяха променили не костюма, а вида му в представите й.
Обхваната от внезапен страх, тя дълго се лута, докато си намери очилата. Сложи си ги.
— Това не е Уилям Симънз! — възкликна пак тя.
Обаче знаеше, че и това не е вярно. Уилям Симънз си беше.
— Брадичката му беше по-издадена — тихо хлипаше тя. — Или не беше? А косата му? Имаше такъв чудесен червеникав оттенък, помня го! А тази коса тук е чисто кафява. Ами носът му, не помня да е бил такъв остър!
Тя стоеше, надвесена над този чужд човек и като го разглеждаше постепенно се убеди, че наистина е Уилям Симънз. Разбра нещо, което трябваше винаги да е знаела: мъртвите хора са като восъчен спомен — взимаш ги в представите си, започваш да ги моделираш: тук поопънеш нещо, там посплескаш, изтегляш тялото по-дълго, оформяш и размачкваш, извайваш и накрая се получава един човек-спомен, който е много далеч от истинския си вид.
Беше объркана и имаше чувството, че са й отнели нещо. Предпочиташе никога да не бяха отваряли ковчега. Или поне да не си беше слагала очилата. Отначало не го бе видяла съвсем ясно: просто колкото да запълни очертанията му с представите си. Но сега, с тези очила.
Не сваляше поглед от лицето му. То започваше по малко да й става познато. Онзи спомен за него, който бе скътала настрани и пазеше вече шестдесет години, се разтопи и бе заместен от човека, когото наистина бе познавала. Чудесен беше. Чувството за загуба постепенно я напускаше. Същият си беше наистина. В същност винаги така ставаше с хора, които от години не си виждал и изведнъж те се връщат и ти казват здрасти. Известно време се чувстваш неловко с тях, но после се отпускаш.