— Да, това си ти — засмя се тя. — Виждам те да надничаш иззад цялата си непознатост. Виждам те да проблясваш оттук-оттам с някогашната си закачливост.
Тя отново заплака. Да можеше себе си да излъже, да можеше само да каже:
— Погледнете го, той не е същият, това не е същият човек, заради когото толкова съм страдала! — тогава би се почувствала по-добре. Но всичките тия малки човечета, които бяха в главата й, ще се залюлеят в люлчиците си, ще й се изсмеят и ще кажат: „Не можеш ни излъга, бабо!“
Да, колко лесно беше да излъже. И да се почувства по-добре. Но не искаше да се лъже. Изпитваше огромна смазваща мъка, защото той бе пред нея млад като изворна вода, а тя — стара като морето.
— Уилям Симънз! — хлипаше тя. — Не ме гледай! Знам, че още ме обичаш и ей сега ще се приготвя!
Тя разжари огъня в печката, бързо сложи машата и скоро главата й бе цялата в сиви къдрици. Напудри лицето си, отхапа една череша, за да оцвети устните си, пощипна бузите, за да се зачервят. Заизважда от скрина старите дрехи, докато намери една излиняла синя кадифена рокля. Облече я.
Погледна се ядно в огледалото.
— Не, не — простена тя, — нищо не мога да направя, за да стана по-млада от теб, Уилям Симънз! Дори и да умра сега, няма да се отърва от това старо нещо, което се е промъкнало в мен, тази болест…
Изпита ужасно желание да избяга завинаги в горите, да се отпусне на купчина сухи листа и да се разтопи заедно с тях в димящи развалини. Прекоси стаята, решена никога да не се върне. Но като дръпна вратата, студеният вятър се втурна в стаята и тя чу вик, който я разколеба.
Вятърът хукна из стаята, блъсна се в ковчега и се вмъкна в него.
Уилям Симънз сякаш потрепера.
Старата жена тръшна вратата.
Върна се бавно до него и го погледна.
Беше остарял с десет години.
По лицето и ръцете му се бяха появили бръчки.
— Уилям Симънз.
В последвалия час лицето на Уилям Симънз отмерваше годините. Страните му хлътнаха и се сбръчкаха, сякаш юмрук се стисваше, сякаш ябълки се изсушаваха за ошав. Плътта му, изваяна от чист бял сняг, почна да се разтапя от горещината в стаята. Сякаш се овъгли. Въздухът сбръчка устните и клепачите му. После, сякаш от удар на чук, по лицето му плъзнаха хиляди бръчки. Тялото се сгърчи с агонията на времето. Той стана на четиридесет, после на петдесет, на шестдесет години! Изгаряше, изгаряше! Откъм лицето и ръцете му се чуваше тихото шушнене на изгарящото време, сто и десетте, сто и двадесетте години вдълбаваха своите бразди.
Баба Лоблили стоя до него цялата студена нощ, замръзнала, с ужасни болки в птичите си кости и наблюдаваше променящия се човек. Беше свидетел на всички невероятности. Най-сетне усети как нещо поосвободи сърцето й. Вече не беше тъжна. Тежестта се вдигна от нея.
Кротко заспа на стола срещу него.
Откъм гората се зададе жълтото слънце, птици, мравки и ручеи се раздвижиха, спокойни, запътени нанякъде.
Беше вече сутрин.
Старата жена се събуди и погледна към Уилям Симънз.
— А! — възкликна тя като го видя.
От дъха й косите му се размърдаха и почнаха да се лющят като какавида, топяха се като бонбонче, изгаряни от някакъв невидим огън. Викът й разцепи костите му на две, от ковчега се разнесе тихото шушнене, леки прашинки литнаха в слънчевите лъчи.
Отвореше ли вратата, вятърът щеше да го отнесе като купчина сухи листа!
Тя стоя дълго време, надвесена над ковчега. После, сякаш направила внезапно откритие, тя извика и се облегна назад. Прекара ръка по лицето си, после опипа хлътналите си гърди, ръцете, краката, изпитите бузи.
Чул вика й, дотича Джоузеф Пайкс.
Отвори вратата точно когато баба Лоблили затанцува и се разскача из стаята в някакво бясно въртене с жълтите си обувки на високи токове.
Пляскаше ръце, смееше се, мяташе поли, тичаше в кръг и валсираше със сълзи на лицето. И на слънчевата светлина тя завика към мяркащото се в огледалото отражение:
— Аз съм млада! Аз съм на осемдесет, но съм по-млада от него!
Тя тичаше, подскачаше на един крак, правеше реверанси.
— Всичко се връща, Джоузеф Пайкс, прав беше! — кискаше се тя. — Аз съм по-млада от всички мъртъвци на земята.
И танцуваше така бясно, че вихрушката на полите й бръсна ковчега, шушненето на какавидата се вдигна във въздуха и увисна като златен прах сред нейните викове.
— Е-е-ха-а! Е-е-ха-а!