Свърши и медът. Докато Колка беше бягал, той се беше разлял в пазвата му, беше попил в ризата полепнал по корема на Колка. Ризата както и да е: осмукаха я, за нула време я издъвкаха, изблизаха, та чак я продупчиха.
Но корема си Колка не даде. „Както е тръгнало, и без риза, и без корем ще остана“ — тъй рече.
Обикаляше из вагона, а около него се виеха оси. Отначало хлапетиите отдолу така ги различаваха: Колка е оня, сладкият, а Сашка — напротив, тоест горчивият.
Прякорите щяха да се запазят, но самите Кузминчета, които обичаха да будалкат околните и да се представят всеки за другия, бързо баламосаха всички, особено когато миризмата на меда се изгуби. Това беше техният обработван дълги години начин за самозащита.
— Ей, сладкият! Вземай франзелата, наближаваме гара! А Колка отговаряше:
— На него кажете! Той е Колка! — и сочеше Сашка.
Те си разменяха и местата, и дрехите. На пръв поглед нямаше смисъл или някаква очевидна полза. За околните беше без значение кой от тях какво облича и кой къде спи. Но братята знаеха, и то много добре знаеха, че само засега няма значение. Но случи ли се неприятност, нещо криминално, много е важно да объркаш околните и така да заличиш следите си…
Както правеха навремето…
А скоро други миризми се пръснаха из вагона, притъпиха всички останали: и на мед, и на пот, и на пикня. Влакът навлезе в така наречената в учебниците „черноземна зона“.
Не е лесно да учудиш един патил и препатил безпризорен. Но изведнъж пред очите им се разкри нещо необичайно: тук земята наистина беше черна.
Почти без дървета, без гори и разните там брезички, проснала се на буци чак до хоризонта, а цветът й толкова черен — буквално като ноктите на всеки уважаващ себе си чакал от интерната.
Не личаха дори полските гарвани, дето кацаха на тази земя! И локомотивът се изгуби!
И друго ги изненада: без никой да ги наглежда, без пазачи, на тази черна земя растяха всякакви плодове и зеленчуци. Какви бяха — отдалеч не се виждаше. Ех, защо ли не се движат по-бавничко, защо ли не поспрат някъде!
Но влакът като че напук си вървеше по пътя, пердашеше ли, пердашеше като щур…
И във вагоните вече се молеха: миличък, хайде спри за секундичка… За мъничко, само по за едно морковче, за главичка цвекло… Понамали, поспри, какво ти струва, мило локомотивче!
И не щеш ли — спряха.
Може би чуха молитвата им? Може би със силата на мисълта си спряха парата — насред полето?
Ешелонът намали, засъска и замря.
Машинистът, мълчалив старец, късо подстриган, избуча на огняря:
— Баста. Ще се налапа тук нашата тайфа! Спри за два часа парата и дай вряла вода, ще пием чай!
Цялата композиция, стотиците хлапета, освен може би най-малките и най-плахите, а също и болните, се изсипаха от вагоните да видят защо спряха. Но някои незабавно хукнаха към полето, към крайпътните зеленчукови градини, при зеленеещите наблизо лехи, и брането започна.
Отначало беряха само най-дръзките, най-отраканите. Останалите стояха и гледаха.
И хоп, по едно време, загрели, всички се втурнаха напред. Сякаш дива орда препусна към зелените посеви и те изчезнаха под телата им.
Машинистът само изхъмка, загледан през прозорчето в тази съсипия: сред зеления листак като бръмбари в трева сновяха, суетяха се, притичваха от място на място дечурлигата.
Доля с огромното тенекиено канче вряла вода, повдигна го с треперещи пръсти, внимателно отпи и добави:
— Русия няма да осиромашее, ако дечицата се наядат веднъж в живота си…
А на полето ставаше нещо невъобразимо. Всеки скубеше, както можеше. Влачеха всичко, което им паднеше подръка. Кършеха младата, още млечна царевица, никога не бяха виждали такова нещо. Отгризваха направо мъничките тикви, хрускаха ги на място като ябълки, с кората. Изскубваха останалите с все ластуните и ги мъкнеха към влака.
Краставиците, морковите, младото цвекло тъпчеха в пазвите и в устата си, като изплюваха черната, на вкус безсолна пръст. Извиваха вратовете на жълтите цъфнали слънчогледи, откъсваха им главите, а ако не им стигаха силите, изскубваха ги и така, като наръчи дърва, ги влачеха към вагоните.
От време на време им попадаха някакви много смахнати зеленчуци! Колка натъпка в ризата си цяла купчина огромни краставици, а после се разбра, че не са никакви краставици, ами тиквички, и е просто мъчение да се ядат. Но ги изядоха, няма да стават зян, я!
В този, кажи го, необикновен момент стана срещата на Кузминчетата с Регина Петровна.
Братята носеха плячката си и за нищо друго не мислеха освен как да натъпчат всичко на горния нар и да се върнат пак, за още.