Трябва да кажем, че двамата еднакво добре действуваха с ръце и зъби. И двамата успяваха в движение да отхапват от слънчогледовите пити сладките сочни семчици, да ги сдъвкват и да изплюват коравата топчица в тревата.
А тази жена беше застанала пред входа на техния вагон.
Сашка чак зина от изненада и от устата му се изсипа бялата недосдъвкана каша от недозрели семки. Колка също смаяно, сякаш не на себе си, се втренчи в нея. Толкова неочаквана жена беше.
Млада, май беше млада, тъмнокоса, гъстата й дълга коса беше небрежно отметната назад. Очите на жената бяха черни, искрящи отвътре, невероятно дълбоки и гальовни като топла прегръдка: и устните й, едри, живи устни, живееха някак самостоятелно и с нищо не бяха боядисани, това най-много хареса на братята. Освен това в лицето на жената личеше горда източна величавост. Държеше главата си високо изправена, така си държат главите само богините и цариците.
Така я видяха двамата братя. И веднага се влюбиха. Безнадеждно, за цял живот.
Но не, си го казаха. Това беше единственото, което бе не само общо за двамата като всичко останало, но и отделно, принадлежащо на всеки.
Пък и Кузминчетата харесаха в жената различни неща.
На Сашка му харесаха косата й, гласът, особено когато тя се смееше. На Колка се харесаха повече устните на жената, цялата й магична външност — същинска Шехерезада, каквато я беше виждал в книжката с източни приказки.
Но това не стана отведнъж. Осъзнаха го по-късно.
А сега братята замряха пред нея, сякаш видяха край вагона нс човек, а долетял от небето ангел.
С издути пазви, щръкнали на половин метър пред тях, с ръце, заети със слънчогледите, с уста, натъпкани с млади недозрели семки, които така и не бяха успели да досдъвчат, останаха като гръмнати пред нея и изведнъж разбраха, че не знаят как ще живеят занапред.
Жената ги погледна и гръмко се разсмя. Смехът й беше писък, кадифен, трънки ги побиха от него.
— Ха, ново двайсет! — произнесе, сякаш пропя контраалтово жената, оглеждайки нашите братя. — Откъде се взехте? Такива еднакви? Като чифт ботуши! Не! — възкликна тя и се наведе, за да ги види по-отблизо. — Не, вие сте като два ботуша за един и същи крак!
И пак невероятно леко и сякаш дори искрящо (алени искри в топлата нощ!) — се разсмя.
И тъй като двамата братя слисано мълчаха и само от устата на Сашка продължаваха да се ронят бели недосдъвкани семки, жената се обърна към тях като към стари, добри позлати:
— Ама и аз си имам във вагона двама малки мъже, само че са по-малки от вас! Доста по-малки! Общо са на седем години. Казват се Жорес и Марат; много сериозни, ще знаете, важни мъже! А на мен можете да ми казвате Регина Петровна… Ще запомните ли? Ре-ги-на-пет-ров-на… Добре, а вие кои сте?
Едва сега Сашка се сети да си затвори устата, а Колка се окашля, изплю остатъците от семките и с дрезгав от вълнение глас-каза, че те са Кузминчетата.
— И само толкова? — весело попита жената.
Братята едновременно кимнаха.
— Не може да бъде! — усмихната възкликна жената и устните й затрепкаха, сигурно така се смееше. — Значи трябва да ви казвам Кузминче първо и Кузминче второ, така ли?
— Не — строго възрази Колка. — Поотделно сме Колка и Сашка. А заедно сме Кузмини, тоест Кузминчетата.
Жената поклати глава, сякаш учудена от казаното, и тъмната й коса се разлюля, една част падна върху слепоочието и рамото.
— Кой кой е? Ху из ху? — както биха казали англичаните… Ама не, и да ми кажете, следващия път пак няма да ви различа, с индиго са ви правили, разбирате ли… С индиго…
Братята не разбраха „индигото“, после си признаха един на друг, че за пръв път им бяха говорили по чужбински. Сашка чак се изпоти, а Колка си подпикна в гащите.
Но жената нищо не забеляза. Наведе се близко-близко до братята, просто не можеха да дишат от нея, усетиха силен аромат на нещо тъмно, омайващо, такова нещо за пръв път усещаха. И косата й внезапно вълнуващо се сведе над тях. Сниши глас и каза, както се говори само на близки хора:
— Приятелчета мили! Ще се видим пак, нали ще ви бъда възпитателка! Да, да! И вие винаги ще ми казвате кой кой е, няма да ме мамите, нали? Защото другите ги баламосвате, нали? Както си приличате, всекиго можете да сбъркате… А?
Братята сведоха очи.
Тя беше първата жена, която отведнъж разбра всичко за тях.
— Довиждане, мили мои Кузминчета! — каза жената и въздъхна. — Повела съм от Москва двама много важни малки мъже, не могат дълго да живеят без мен… Ще се срещнем пак, нали? Да речем, на следващата гара… Нали? Ето, разбрахме се. Всичко хубаво!
Тя си отиде.
А Кузминчетата се качиха във вагона си, разтовариха на горния нар богатството си, но кой знае защо вече не му се радваха.