Веднага зачакаха кога влакът ще тръгне, та по-скоро да стигнат до другата гара.
А когато стигнаха след дългите мъчителни минути, жената със странното име „Регинапетровна“ я нямаше пред вагона. Нямаше я и на другите гари. Тъй че може би на братята им се бе привидяло, може би изобщо не бе имало такава жена. А на следващия ден влакът бе нападнат от диарията.
VI
Мустакатият кондуктор само тежко въздишаше, когато надничаше в клозета.
Всичко беше оплескано, чинията, подът около чинията, чешмата, мивката под чешмата, поличката за сапуна, дори стените бяха опръскани, кажи-речи, до тавана.
Вече бяха стигнали и до платформите между вагоните, а някой се бе изхитрил да напълни печката.
На честите сега спирки тумбите дечурлига тичаха не към полето за плячка, а под насипа, за да се облекчат.
Но вече нямаха сили и да се отдалечават, клякаха начаса, до вагона или под вагона, Някои, по-слабичките, имаха сили само да се наврат под вагона, навън ги измъкваха другите.
Машинистът, цял осажден, с черна омазнена роба, дребничък, сбръчкан, сега, преди да потегли, лично притичваше покрай цялата композиция, навеждаше се и молеше:
— Дечица! Милички! Ама как ще тръгна, като сте ми седнали на колелата! Пази боже да не сгазя някого, мале мила! Обслужвал съм фронта, карал съм композиции с войска за Сталинград по релси, наредени по земята… Нощем! И нямам нито една катастрофа, кажи го! А сега…
Поклащаше прошарената си ниско подстригана глава и викаше на помощ директора.
Идваше нервозният Пьотър Анисимович, тичаше от вагон до вагон и притиснал до гърдите си чантата, се навеждаше, викаше:
— Излизайте! Трябва да поемаме! Влакът чака! Така никога няма да тръгнем, разбирате ли?
Децата не отговаряха, не помръдваха. Само голите, строени в редица задничета издаваха в отговор на думите на директора гръмки звуци.
Директорът се изправяше и ококорен срещу машиниста, разперваше ръце:
— Вече не знам какво става!
— Абе то ясно, ясно — мърмореше машинистът. — Ама какво ще правим?
На най-близката гара, а гарата се казваше Кубан, спряха за три денонощия. Временният мост през планинската река, построен от сапьори по време на настъплението, беше отнесен от разбушувалата се стихия, а новият още не беше пуснат в експлоатация.
Откараха композицията в глухата линия.
Разтовариха децата, настаниха ги в съседния товарен влак, на сеното: по-рано с този влак бяха превозвали коне.
Сашка, по-нетърпеливият от двамата, бе лапал два пъти повече, бе се тъпкал със зеленчуци, семки, зелени дини, патладжани и какво ли не още. И пръв се тръшна от корем. Час по час тичаше с другите до платформата.
Той дори се беше изхитрил така да се намества сред дрънчащите железа в прохода между вагоните, че да пуска фонтанчето си право през дупката.
После вече и фонтанчето секна. Минаха зелените води, жълтите, дори нещо черно. Появи се слуз със съсиреци кръв.
Привечер с директора дойдоха двама с бели престилки: мъж и жена. Прегледаха всички. И Сашка. Опипаха корема, погледнаха му езика.
Сашка лежеше на постилка от сено, блед и мълчалив.
Как ли не се мъчи Колка да го развесели, разказва му за гарата, която се казваше станица, че в овощните градини расте жълтият плод афъзка. Виси право над улицата, бери и яж до пръсване. А край насипа има и друг един плод, и той безплатен: казва се трънка. И от него има колкото щеш.
А пък край насипа се търкалят толкова костилки от разните плодове, че земята не се вижда. Хлапетиите, всички чакали, дето ги държат краката, слагат тези костилки на релсите и ги трошат с камъни. Цялата тара е гръмнала от това трошене!
— Чувам — опита се да каже Сашка и дори се усмихна с безкръвните си устни. Сякаш всичко беше изстискано от него. Колка се видя в чудо.
Но за едно нещо, което видя на тази гара, си премълча. За странните вагони на един отдалечен коловоз зад водната помпа. При тези вагони се озова случайно, когато береше трънки по насипа, чу как от един вагон, от прозорче с решетка, някой го вика. Вдигна глава и видя две очи, отначало само очи: момиче ли беше, момче ли? Черни лъскави очи, а после уста, език и устни. Тази уста се подаваше навън и произнасяше само един звук: „Хи.“ Колка се учуди и посочи дланта си, пълна с възрозови корави плодове: „Това ли?“ Защото беше ясно, че му искат нещо. А какво друго ще му искат, като нямаше нищо освен трънките.
— Хи! Хи! — викна гласът и изведнъж дървената вътрешност на вагона оживя. В решетката се впиха детски ръце, други очи, други уста, сменяха се, сякаш се блъскаха едни други и същевременно странното бучене от гласове се засилваше, като че гъргореше слонска утроба.