Колка отскочи, замалко не падна. И тогава кой знае откъде изникна един въоръжен войник. Трясна с юмрук по дървената стена на вагона, не много силно, но гласовете веднага замлъкнаха и настъпи мъртва тишина. И ръцете изчезнаха. Останаха само очите, изпълнени със страх. И сега всички те бяха вперени във войника.
А той вирна глава, закани им се с юмрук като по навик, каза:
— Млъквай! Поганци! На кого казвам! Ти-хо!
Пристъпи към още стъписания Колка, чевръсто го обърна към гарата, сякаш знаеше откъде се бе взел, и го тласна отзад.
— Върви си, върви си оттук! Това не ти е цирк, няма нищо за гледане!
Колка препуска чак до гарата, стиснал в шепа тия глупави трънки. Ако Сашка не беше в толкова тежко състояние, веднага щеше да му изтърси новината и да го попита за думата „поганци“… Може би означаваше гамени или безпризорни, или мошеници, или бандити?… Знаеше тези думи. А това беше нещо ново, умна глава трябваше да го смели. Но Сашка беше зле. По всичко личеше, че Сашка загива.
А бялата жена, оная с престилката, донесе още хапчета и някаква горчилка в шишенце. Колка от съжаление към брат си излапа половината хапове (ей, че отрова!), и шишето изгълта. Разбираше, че самичък Сашка няма да оцелее от такова лечение. Дори термометъра подържа вместо Сашка, но точно тогава го пипнаха.
Зорки очи имаше бялата лекарка, раздели братята и нареди на Колка известно време да поживее в другия вагон.
Колка се съпротивлява доста, не искаше да тръгне, дори се опита да я трогне, с рев, но напразно. Лекарката излезе коравосърдечна. Кажи-речи, насила, с помощта на белия мъж, изхвърли Колка и му забрани да се мярка при Сашка. Дори го заплаши, че ще го откарат на друго място.
Колка се сети какво трябва да направи, пъхна се под вагона и оттам през пода се опита да разговаря с брат си. Когато нямаше лекари, Сашка сподавено отговаряше. С ухо, допряно до дървото, се разбираше какво казва.
Тогава Колка натрупа между релсите трева и репеи, направи си леговище и спеше под мястото, където беше Сашка. А за да знае, че е винаги при него, Колка почукваше по дъното на вагона с камъче. Сашка му отговаряше.
Така изминаха две денонощия.
Някогашният техен ешелон, спрян на съседен коловоз, бе подложен на основно чистене. Изстъргаха го, измиха го, овониха го с вар и карболова киселина. Тъй че първите, които понечиха да се преселят в него, не можеха да дишат, сълзи им течаха от очите. Затова изчакаха още едно денонощие, докато тия безобразия изветреят от вагоните.
През това денонощие Колка още веднъж се промъкна при странния влак. Не го домързя да избиколи през бодливите храсти, и то само поради долния навик, присъщ на всеки чакал: да се върти нахално като оса тъкмо там, откъдето го пъдят! То се знае, на такова място все ще изкяриш нещо. Ако не за устата, за очите… У нас вземат пари и за едно поглеждане! А сред интернатските чакали зоркото око се тачи като втора дажба.
Но колкото и да се взираше Колка, клекнал в храстите край насипа, колкото и да се ослушваше, нито видя, нито чу нещо. Зърна войник, не оня, дето го беше пропъдил, а друг, по-висок и по-едър, крачеше покрай ешелона и все гледаше да се свре ат жежкото слънце в тясната сянка от вагона.
През доста дългия си живот, неговия и на Сашка, те бяха виждали много и най-различни влакове да минават покрай Томилино: санитарни с червени, кръстове, военни с танкове, покрити с брезент, с бежанци, с трудоваци, дори със затворници… Веднъж видяха как карат пленени фашисти, и те бяха в товарни вагони, а генералите им — в отделен луксозен вагон… После ги прекараха в колона през Москва. Обаче този вагон, Колка би могъл да се закълне, не беше нито фашистки, нито бежански. Приличаше по-скоро на техния безпризорен влак: и тези тук май не ги хранеха. Но нали чакалите и сами можеха да си намерят лапачка — от малки си знаят как! Да, ама как ще намериш, ако си заключен!?
Колка знаеше колко е лошо да си заключен, със Сашка неведнъж ги бяха вкарвали в дранголника, последния път за една отмъкната от пазара кисела краставица. Докато ги влачеха, те излапаха краставицата, а после цялата нощ седяха и реваха, такава жажда ги мъчеше! Е, Кузминчетата ги бяха затваряли заради киселата краставица или за други работи, ами тези?… Дали не са очистили директора си? Или са завзели вкупом хлеборезачницата?
Докато Колка разсъждаваше, оня влак изсвири и потегли. Войникът за последен път огледа композицията от край до край, скочи на стъпалото и тогава отново отекнаха гласове.
Този път не от един, а от всички вагони. Закрещяха, запищяха, заплакаха…
Влакът пое в посоката, откъдето братята току-що бяха пристигнали, но — странно — звуците и гласовете от товарните вагони още дълго витаха из въздуха над гарата, докато се стопиха в топлия здрач.