Тук се белееха развалините на някогашния санаториум и буквално сред тухлите и боклуците на земята всички видяха някакви странни квадратни бетонни ямички, пълни с вода. Водата в тях набъбваше на мехури и кипеше, лека пара се рееше над площадката и наоколо миришеше на развалени яйца.
— Пфу, как са осмърдели! — подвикна някой. И всички заповтаряха тези думи, закикотиха се, за да облекчат напрежението от първите тежки минути на непознатата земя.
Дотича запъхтеният Пьотър Анисимович, който досега сновеше като совалка назад-напред покрай колоната, размаха чантата и каза да спрат.
Но всички и без това бяха спрели, понеже не знаеха накъде да продължават. Оказа се, че са пристигнали.
Пьотър Анисимович посочи ямичките и каза:
— Сярна вода! Не сте ли чували? Е, това е… Значи, дори е полезна, ако някой иска да се изкъпе…
Децата мълчаха. Прииждащите отзад още шумяха и нали не бяха чули нищо, бутаха предните и питаха: „Какво, това ли е нашият дом? Пристигнахме, така ли?“
— Трябва, такова… Трябва да нагазим… Да се съблечем и да се окъпем, да махнем мръсотията от пътуването — добави малко по-високо директорът и недоверчиво погледна към ямичките. Беше ясно, че и той не знае как трябва да се къпе в тях.
— Ти влизай! — високо се обади някой от тълпата. — Ние да не сме луди! За супа ли ни докарахте тука?
— За супа ли? — не разбра Пьотър Анисимович. — Защо за супа? — Завзира се в детските лица, сякаш диреше подкрепата поне на един. Но лицата, всички без изключение, бяха присмехулни, любопитни, в краен случай недоверчиви или уплашени.
— Вече не знам какво става! — каза той и си избърса челото. — Защо за супа? А?
— Защото ще се сварим като раци! — каза някой, без да се крие. — Че това е вряла вода! Я как кипи!
— Аха! — измънка директорът. — Сярна вода… Никога не сте виждали… Всъщност естествено е…
Пьотър Анисимович погледна ямичките, пристъпи от крак на крак и тръгна към най-близката.
Вече без да поглежда към децата, дори сякаш забравил за тях, той бавно започна да се съблича. Свали си сакото, сгъна го надве, с хастара навън, а под него, като някаква скъпоценност, скри чантата. Смъкна си панталона, ризата, фланелката и кой знае защо най-накрая обущата.
Само по гащета, сатенени, тъмни, дълги до коленете, той бавно, пъшкайки и въздишайки, отиде до ямичката. Опита водата с крак, пипна я и с ръка, все не се решаваше да се топне. Като царя от „Конче вихрогонче“ пред кипящия казан, в който после ще се свари!
Изведнъж Пьотър Анисимович изохка и се хлъзна по наклона право във водата, която опръска близките камъни.
По тълпата, плътно скупчена около този цирк, плъзна смях. Гръмнаха гласове, кикот, шеги.
Вече не знам какво става! — произнесе някой с тона на директора.
— Дори ччудессно се знае! Ей сега ще имаме бульон с мръвки!
— Тлъстичък ще бъде!
— Супа, по директорски!
— Ами дали не трябва вече да го спасяваме, братлета: диванета като вас много, а директорът ни е един!
— Хвърлете му чантата! Ще се удави без чантата си!
Дечурлигата заподвикваха какво ли не, а Пьотър Анисимович се плискаше и не обръщаше никакво внимание нито на тях, нито на репликите им.
Пръхтеше, почесваше се под мишниците, потапяше си главата и после изплюваше водата на фонтанче — целият му вид говореше колко е приятно да се гмуркаш във вмирисаната ямичка.
Закачките постепенно стихнаха. Недоверието отстъпваше място на любопитството. Най-нахаканите се приближиха до ямичките и хихикайки, започнаха да опитват водата. И веднага отскочиха. А най-любопитния, който се бе зазяпал на ръба, го блъснаха, както си беше с дрехите. Той вече не се опита да излезе, а взе да си плува, докато тълпата се кикотеше и окуражаващо подвикваше.
Тогава във водата влязоха още няколко деца, заахкаха и заохкаха, уж уплашени от вонящата вода, но си личеше, че никак не се страхуват, защото веднага се разлудуваха: запръскаха се един друг, заплискаха се, заизбликваха цели фонтани…
И вече всички се отпуснаха. Най-сетне разбраха, че няма страшно и няма да станат на супа, че това е баня, и то много весела баня, с една дума, развлечение.
С рев, с викове „ура“ се втурнаха да заемат по-скоро ямичките, а те вече не достигаха, стана цяло меле, разхвърчаха се пръски.
Само момичетата се свиваха настрана, боязливо и любопитно наблюдаваха битката.
Но ето, че дойде Регина Петровна и поведе нанякъде момичетата.
Зад развалините на санаториума, в края на поляната, димеше голям квадратен басейн. Кой знае защо не бяха го забелязали в началото. Регина Петровна заведе момичетата при него. Бързо разсъблече две набити, мълчаливи и сериозни момченца по на три и четири годинки и едно по едно ги пусна в басейна. Момичетата, пищейки по навик, ги последваха.