Настаниха момичетата, които бяха по-малко, на първия етаж. Момчетата — на втория, а най-големите, от шести и седми клас — в едно от крилата на едноетажната сграда. Другото й крило бе определено за кухня и столова. Директорът и възпитателите заеха втората едноетажна сграда. Там се намираха складът и другите служебни помещения.
Това беше видимият ред, който успяха да въведат за няколко седмици. Всичко останало влизаше в релсите стихийно, тоест изобщо не влизаше. Трима възпитатели и директорът — това беше целият щат на колонията. Никой никого не познаваше, невъзможно беше да се обхване тази половинхилядна тълпа, събрана ведно по волята на случайността.
Нямаше готвач, пък и се оказа, че няма какво да се готви. Красивите американски консервени кутии съдържаха зелена копривена чорба. В пакетите с подаръци, които раздадоха по групите, без да имат време да ги проверят, имаше писмо от английските профсъюзи — трейдюнионите, вестник „Британски съюзник“, няколко пакета цигари, презервативи, плоски мукавени кибрити и рекламни красавици в неприлични пози.
Докато Пьотър Анисимович се усети, че тези пакети изобщо не са предназначени за деца, половината възпитаници вече пушеха цигарите, други пък надуваха презервативите и ги подхвърляха във въздуха… Красавиците накачиха по стените, като за по-сигурно отбелязаха с молив кое как им се казва. „Британски съюзник“ послужи за задни цели и тъй като единственият клозет още от първия ден бе изпоплескан до тавана, както и пространството около него, сега тези работи се вършеха зад стената на дома, край живия плет, тъй че хартийки от необичайно коравия съюзнически вестник се търкаляха навсякъде. От всички подаръци той май излезе най-полезният.
А кутиите с копривената чорба използуваха за чинии, като разрязваха всяка надве. С лъжици децата се снабдяваха сами и си ги пазеха. Много от тях си ги правеха саморъчно, от къс дърво. Пък и все още нямаше какво да ядат с тези лъжици. Буламачът, който варяха първите дни в казан в самодейно скалълената кухничка, беше съвсем рядък, казваше се трахана: царевично брашно, вода и малко от директорското олио, можеше просто да се пие от консервената кутия. А скоро и брашното се свърши, колонията премина на самостоятелно снабдяване с храна, впрочем за повечето деца това не беше нещо ново. Както и за Кузминчетата.
След като си намериха много прилично местенце в къта зад печката, която засега не топлеше, но идеше зима — Кузминчетата и тук гледаха далеч напред, по-далеч от другите, — братята направиха инвентаризация на наличните ценности.
В скривалището им, уредено наблизо, на брега на Сунжа, плитка и рижава речица, бяха скатани кибрит, плосък, чужбински, от съюзническия подарък, два презерватива, самият плик от подаръка, прозрачен и красив, ключовете от вагона, задигнати от джоба на кондуктора, докато той им бе изреждал имената на върховете, трийсетачката, вече протрита по сгъвките от честото използуване, и няколко картофа, задигнати пак от този простодушен заплес, кондуктора.
В сравнение със запасите от Томилино това беше къде-къде повече, а повече винаги значи по-добре.
Братята поразшириха бившето леговище на някакво животинче, та да могат да скрият и още нещо, ако се намери.
И то се намери, макар и не веднага.
Следващото, което в своя нов живот свършиха Кузминчетата, бе, че обследваха подробно самата колония, тоест внимателно огледаха територията й, всички помещения, потайни кътчета, тавани.
По навик започнаха от хлеборезачницата, която известно време беше празна. Освен теглилките и кантара — те се виждаха през прозореца — нямаше нищо. А катинарчето на вратата беше нищо и никакво, че и прозорците бяха без решетки.
Кузминчетата си отбелязаха тези факти като известен прогрес в сравнение с Томилино. Интересно им се видя и че столовата и кухнята бяха непредпазливо разположени досами спалното помещение на момчетата. Трябва да издебнат удобен момент, за да потърсят място за проникване в кухнята от тази абсолютно неохранявана страна. Впрочем в смисъла, в който я разбираха братята, кухня тук също нямаше.
Траханата я варяха самите момичета на двора, в един казан. Пък и тя не си заслужаваше да я крадеш.
Ако искаха, можеха да влязат в столовата и веднъж, и втори път. Още повече че братята и тук още от първите дни успяха да объркат всички с приликата си.
Разменяха си креватите, дрехите, лъжиците, паниците, дори навиците, доколкото беше възможно.
Тъй че веднъж едно момче съвсем искрено възкликна:
— А всъщност поне вие, братчета, помните ли кой от вас кой е? Кой е Сашка и кой — Колка?