Братята станаха, обещаха да идват. И макар че не се погледнаха, чувствуваха — при това знаеха, че чувството им е еднакво: няма често да идват при тази невероятно красива и добра жена Регина Петровна именно защото и тя гладува.
Виж, ако успеят да задигнат нещо „по така“. Тогава ще дойдат. Ще дойдат, за да я дарят царски.
Нещо повече, ще търсят по-усърдно, защото тяхната Регина Петровна сигурно не я бива да си добива храна. Че то може ли с нейните нежни пръсти да се разбие ключалка? Пък и тя, и нейните малки мъже — Марат и Жорес — трябва да ядат.
Ето това си помислиха на сбогуване. Колка все пак успя да икономиса едно парченце от сухарчето и да си го пъхне в джоба. После ще го подари на Сашка.
IX
След като проучиха сградите, килерите, спалните помещения, таваните (там, зад слабо закованите врати, имаше също дюшеци), огледаха до последното храстче живия плет и намериха в него два тайни прохода, братята насочиха стръвното си внимание към реката, към близките овощни градини, и то се знае, към станицата Березовска, която се намираше на три километра от колонията.
Онези неща, които бяха сметнали за противотанкови заграждения, излязоха старинно гробище, никак не беше страшно, нямаше кръстове и пресни гробове. Върху сивите гранитни стълбове беше издълбано нещо на неизвестен език, а на някои бяха нарисувани по две джобчета с патрончета, братята бяха виждали такива във филма „Свинарка и пастир“, такива имаше един красив пастир. Той пасеше овцете и пееше с цяло гърло.
Братята пипнаха гладкия камък и изрисуваните джобчета и едновременно си помислиха, че из тукашните планини за разлика от любимия им филм, който те бяха гледали поне десет пъти, никой не пее весели песни и не пасе овце.
Братята на няколко пъти обиколиха станицата и стигнаха до извода, че все пак в нея живеят хора. Живеят някак скришом, плашливо, защото вечер нито излизат на улицата, нито седят пред къщите. Не се мотаят насам-натам, не изкарват добитък, не пеят песни. Един дявол ги знае как могат да живеят така, но живеят, това е важното.
Първия път братята дойдоха през полето, откъм овощните градини. На едно място гледат — картофи, разровиха за опит едно гнездо, установиха: готови са за вадене, трябва да дойдат някоя вечер.
Тихичко отидоха до един сеновал, постояха, поослушаха се. Но се чу кашлица, тежка кашлица, мъжка, някакво мърморене. Свърнаха обратно. Срещата с някой селски стопанин не обещаваше нищо добро. На томилинския пазар селяните биеха жестоко, до смърт. И гражданите биеха, но по-милосърдно.
За втори път дойдоха по тъмно, когато колонията се приготвяше за спане, изкопаха картофи, натъпкаха ги в пазвите и джобовете си, прокраднаха се по крайчеца на улицата.
И пак не видяха нищо, само някъде зад стоборите се чуваха сподавени гласове.
Ни куче пролайва, ни кокошка кудкудяка, ни прасе квичи като в тяхното Томилино, нито пък се чуват частушки и весела хармоника…
Ни-щич-ко.
А едно време томилинските хлапетии, и братята с тях, ходеха да надничат как едноокият хармонист — денем той продаваше сладолед на гарата — награбваше момите, без да му пука от малчуганите, някои слагаше на коленете си и им вдигаше полите. Хилеше се пиянски, единственото му око се опулваше и той през кикот бъбреше: „Ами кво ще кажеш за оная работа?“
Децата се смущаваха. Мълчаха. И тогава хармонистът разтягаше олющената си хармоника и с цяло гърло запяваше мръсни частушки.
В Краймосковието по къщите имаше живот. Това беше сигурно.
А тук животът сякаш само мъждукаше крадешком. Необичайно чувство притесняваше братята: как да се вмъкнеш в къща, като нямаш точна представа за нея, кои са стопаните, кога, по кое време са си у дома?
Но ето, че самата случайност им се притече на помощ.
Веднъж, както обикаляха около станицата, гледат — човек, събира съчки.
Братята понечиха да се шмугнат тихо край него, но познаха кондуктора от вагона. Мустакат, късокрак, но сега без униформа, по риза и с обикновени гащи, той изведнъж им се видя младолик мъж, почти като оня хармонист.
Кондукторът погледна децата, ухили се. Сигурно си спомни как във Воронеж двамата близнаци бягаха от спекулантката! На тях бе показвал и Казбек, и двуглавия Елбрус. А те такова… Задигнаха му ключовете. Задигнаха ги по-скоро по навик: нали са лъскави и дрънчащи, просто ти се тикат в ръцете. А за какво им са, един господ знае.
— Дойдохте, значи? — делово попита кондукторът и май се позасмя.
— Разхождаме се — каза Колка. А Сашка кимна.
— Амче тук вече много от вашите са се разхождали — каза кондукторът. — Половината от моите картофи са си спечелили от тия разходки! — И нареди: — Вземайте съчките и хайде с мен.