— Ние не сме вземали картофи — отсече Колка.
— Не сте де… Не сте… — съгласи се кондукторът. — Вие само ключовете ми задигнахте. Не е ли така? — после повтори: — Хайде с мен! Тури му пепел.
Съчките бяха навързани на огромни наръчи. На всеки се падна по наръч. Занесоха ги до пътя, натовариха ги в една талижка, дървена, с ръждясали колела, и ги подкараха към селото. Пред крайната къща, беличка, с цветна градинка отпред и зеленчукова отзад, разтовариха. Кондукторът влезе в къщата, а децата останаха да чакат на двора.
Едновременно си помислиха: колонистите са тършували в тази градина, защото е в края, най-близо до колонията. От края винаги е по-безопасно да влачиш.
Докато чакаха, с интерес огледаха дворчето с плътния висок стобор, покрай който от вътрешната страна бе направен навес, а под навеса имаше царевичак, съчки, някакви тенекии, сред които се търкаляше зеленясал от времето меден кърчаг с тясно гърло. Добре беше да запомнят този кърчаг, нищо че засега не знаеха защо. Братята за пръв път виждаха такова нещо: дворчето беше гладко, твърдо, измазано с жълта глина. Пред входа на къщата се търкаляше проскубана стара козя кожа.
Стопанинът подаде от вратата чорлавата си глава и извика:
— Ами влизайте де, какво спряхте?
Боязливо, един подир друг, та ако потрябва, да фъснат, братята минаха през полутъмния тесен пруст, където имаше кърчази и делви, и застанаха на прага на стаята. И тя беше варосана, дори и стените, и таваните, както в Русия варосват печките.
В къта, където обикновено се слагат икони, висеше портретът на другаря Калинин, „всесъюзния кмет“. По средата — маса, груба, без покривка, две столчета, легло. Пред леглото — черга: червени орнаменти на черен фон. В стаята нямаше нищо друго. Край входа бе закована една полица, а на нея бе наредено простичко имущество, веднага си личеше, че е ергенско: чугунена тенджера, две алуминиеви паници, войнишко котле, смачкано от едната страна канче.
— Ей така си живея — каза кондукторът и пак се засмя. — Дето има една приказка: живея добре, чакам по-добро! — И се обърна към децата, седнали на леглото, върху доста мръсното сиво одеяло, един до друг, рамо до рамо — не само защото беше тясно, но така им беше удобно и да си сигнализират с уж случайно движение: — Съседи сме, значи? Я виж ти!
Братята кимнаха.
— Вече забравих как ви казваха. Имената ви де?
Колка каза:
— Аз съм Сашка.
Сашка каза:
— Аз съм Колка.
Сякаш лъжите им имаха значение сега. Лъжеха по-скоро по навик.
— Аз пък съм… Иля. Така ми викайте.
Братята отново кимнаха.
— Спомних си как бягахте от оная глупачка! И аз съм бягал… Ох, какъв бяг съм му хвърлял, да знаехте само. Но — друг път ще ви разправям. Тук живея сам. Нямам жена. На, картофите ги варя навънка, направих си огнище. И чай си варя. Хем гледам да не ме изритат оттук на майната си!
Колка веднага попита, този въпрос ги интересуваше:
— Защо, не е ли ваша къщата?
Кондукторът се засмя някак пресилено, мустаците му замърдаха.
— Ха! То тука мое е… Ние и въшка нямаме тука! Знаете как се казва тая станица, нали?
— Да, Березовска — отвърна Сашка.
— Березовска! Че каква Березовска е тя, като се казваше Дей Чурт! — развика се кондукторът. — Тя сега е Березовска. Можеше да стане Осиновска или Сосновска6… А инак си е Дей Чурт. Такива ми ти работи.
И кондукторът Иля огледа стаята, сметнал, че децата са го разбрали.
Но Колка искаше да знае всичко най-подробно. Защо тогава бяха дошли тук? И натрапчиво попита:
— Е, и какво е туй — дай чорт7 — нарочно го произнесе неправилно.
— Ха, точно тъй — чорт… Пъклено място… А дяволите са наоколо!
Кондукторът Иля поклати глава, учуден от тази несхватливост. Отговори, наведен и шепнешком, сякаш не бяха сами. И изобщо на децата им се стори, че той през цялото време се озърта.
— Ами вие за кво сте дошли тука, а? Тарикатчета такива. Бръмбъзъци градски.
— Докараха ни — каза Колка.
— Ама къде ви докараха? Къде?
— На Кавказ…
— Ха! Кавказ е голям! — пренебрежително рече Иля. — Докараха ви тука да заселите земята. Ясно ли е? Ей затова… Заплеси такива! Вие трябва да станете тукашно население… И аз, и аз трябва да стана население… И ей тия, щъкащите бръмбари… — Той посочи през прозорчето белеещата се зад зеления жив плет отсрещна къщичка.
— А там живеят ли хора? — веднага попита Колка.
— Живеят… Като мене… Нищо свое си нямат. Всичко е чуждо — и кой знае защо посочи с пръст шарената черга.