Но Регина Петровна хвърли половината цигара, извика своите малки мъже и си отиде. А на Сашка му стана непоносимо мъчно за нея.
Изключителна жена, пък ето, и тя виси в тая глупашка колония, живее в лишения. Бива ли такива красиви жени да живеят в колония, сред гамени, и да се лишават от всичко? Какво ли я е довело тук? Колонистите както и да е, те са като трън ветрогон, накъдето ги отвее вятърът, натам се търкалят… Веднъж някой каза точно така за брат му Колка: „Ти си, вика. Коля Ветрогона.“
Ех, да знаеше Колка там, вътре, колко са тъжни очите на Регина Петровна, щеше да чопне нещо и за нея!
Както се беше замислил, Сашка се сепна: момичетата се връщаха. Спореха нещо, гласовете им се чуваха отдалеч. Вдигаха врява, че днес била изпратена каруца за директора на гарата, трябвало вече да се върне. Колонистът пък, нали не е вчерашен, се метнал на първия минаваш влак и дим да го няма. А конят сам си върнал каруцата вкъщи… Без колониста, но и без директора.
Момичетата си отидоха — отнякъде изникнаха три момчета от голямата група. Виж ти, Сашка не беше подозирал, че толкова народ се навърта насам. И то, изглежда, не безкористно!
Колонистите предпазливо приближиха до склада, подръпнаха катинара, извадиха пирон и го зачовъркаха.
На Сашка косите му се изправиха. Ръцете и краката му изтръпнаха. Ами ако Колка помисли, че Сашка нещо човърка катинара, и се обади отвътре?
За късмет наблизо се чуха някакви гласове. Колонистите се дръпнаха. Уж че се разхождат, си заподсвиркваха и се махнаха.
Сашка облекчено въздъхна. Вярно, беше поуплашен, но пак злорадо си помисли: „Глупаци такива! Пък уж големи! Ръцете им я какви са, ама пипето ти трябва да сече! Мозъка си трябва да напънеш, а не катинара!“
Щом наоколо поутихна. Колка почука отвътре.
Три пъти: тихичко, но на Сашка се стори, че цялата колония чу.
Втурна се към вратата. Започна да извърта катинарчето, обаче то не ще. Май с пирона си колонистите бяха повредили катинара!
— Отваряй! — шепне оттатък Колка. — Хайде, по-бързо!
— Сега! Сега! — притеснява се Сашка, не може и не може да извърти катинара. А току съвсем наблизо някой говори.
Дръпна се от вратата. Но веднага се върна. Как тъй ще остави Колка заключен в склада.
А гой вече не шепне: здравата съска, ядосва се.
— Хайде отваряй, де! Кво се туткаш! Ще ни пипнат!
Дръпна Сашка катинара, освободи го. Замалко да падне. От бързане си прищипа пръста, одра си кожата до кръв.
Колка изскочи през вратата, Сашка едва го позна: ситна буболечка с палто до петите, с калпак до очите и с огромни обуща. Малкият Мук, а не Колка. Ако не го познава, човек може да се уплаши.
Затвориха вратата. Още преди да направят три крачки, — ето ти я Регина Петровна. И то не сама, а с момичета, възпитава ги.
Като видя Кузминчетата, изненада се. И момичетата се спряха и ги заоглеждаха.
— Ето ги моите приятелчета! — каза възпитателката. — Имаме си радост! Директорът се върна! Вие защо не ми идвате на гости?
Братята запристъпваха от крак на крак, без да поглеждат Регина Петровна.
Момичетата се закискаха. Тогава и възпитателката обърна внимание на премяната на Колка. Прихна да се смее. При друг случай сигурно и братята щяха да се разсмеят, но сега хич не им беше до смях.
— Какви са тези дрехи? Кой те облече така? — енергично попита Регина Петровна, оглеждайки Колка. — И между другото, кой си? Сашка или Колка?
— Сашка — измуча Колка.
Не искаше да я лъже, но нямаше как.
И Сашка, осмуквайки кръвта от прищипания си пръст, добави:
— А аз съм Колка — каза така за случай, че се наложи в бъдеще да прикрива брат си.
— Ето, момичета, запомнете ги… Ако можете — весело каза Регина Петровна. Но веднага стана сериозна. Дори строга.
Наведе се към Колка и каза:
— О, извинявай, не схванах веднага, че си облякъл ново палто. И палто, и калпак… Но откъде ги взе?
— От склада — неочаквано нахално отговори Колка. Сашка чак се задави със собствената си слюнка. Закашля се. Сега би трябвало да си плюят на петите, дорде не се е усетила.
Но възпитателката беше наивна жена. Нищо не разбра за склада. Добродушно възкликна:
— Много добре. Време е да ви пооблечем.
И веднага каза на момичетата:
— Вървете, аз ще ви настигна.
Момичетата си тръгнаха.
Е. големичко ти е — каза Регина Петровна, оглеждайки Сашка, който всъщност беше Колка. Оправи му яката, нагласи му калпака. — Да има да го израстваш… — добави замислено.