Извади отнякъде кибритена кутийка, започна да показва на братята как железничарите мерят бутилката. Изправената върху тясната си страна кутийка се казва „машинист“, на широката — „помощник-машинист“, а легнала е „огняр“… Така се питат, когато сядат да пият — как ще си наливаме, по един машинист или по помощник?
Братята дружно поискаха да им сипе по цял машинист! Играта им хареса.
След половин час зачервени, добили смелост, вече сами се разпореждаха на трапезата, дори понякога подвикваха на Иля.
И което беше най-странното — той само се усмихваше, но всичко, всичко понасяше! Без бинокъл се виждаше, че е много наш човек — добър и сговорчив! Печен мъж! Налива и поднася мезета, хич не поглежда вързопа, сякаш го няма.
— Парцалите са си парцали — рече и отсече. — Не ви гощавам заради онова, дето сте донесли, а защото ви почувствувах близки!
Ето как ги оцени!
И им предложи да пият — то се знае, по цял „машинист“ — за смели ге братя, е, не за седемте смели, дето ги показват на кино, ама всеки струва колкото седмината! С такива юначаги какви ли не работи могат да се свършат. И на склада ще видят сметката, и други неща.
— Кой да е… Скад… — мъчи се да отговори Колка, но думата не ще и не ще да се подреди. Уж всичко разбира, всичко чува, а устните му — като чужди, едва изричат заедно с вдървения език: — Кол да е… Скад…
Сашка дори не се опитва да говори, само врътка глава.
— Щото там има дрехи… колкото щеш, а? — разпитва Иля и изведнъж лицето му се раздвоява, разгроява и се разлива пред очите на Колка. — Само да има кой да влачи? А?
— Братче! — не улучва думата Колка. — Аз имам братче… И той има братче…
Сашка кима в знак на съгласие, главата му клюмва и той не я повдига от масата.
Иля нещо премисля, после сменя тона и самият той се променя, сякаш изобщо не е пил.
— Ах, глупачета… Зелените му будалички… Какво да ви правя сега, а? — замърмори. — Че вие няма да стигнете до колонията… Няма да стигнете, нали? — и разтърси Колка за рамото.
— Аз… готов съм… Напред… по един машинист… — викна Колка, надигна се и изведнъж взе да се свлича върху масата, събори канчето си с останалата водка. Учуди се, потопи пръста си в локвичката, облиза го и започна да повръща.
Иля подхвана Колка, повлече го навън…
— На кого разправях… Готов е! — вече съвсем другояче, не с предишния приятелски тон, каза той и извлече Колка на двора. Остави го там да повръща и се върна за Сашка.
После отведе и двамата под навеса, където си държеше сеното.
— Тук ще къртите! Машинисти! Утре ще ви събудя!
Прибра се вкъщи и здраво заключи вратата.
Грабна вързопа и изтърси съдържанието му направо на пода. Вдигаше всяка вещ и я оглеждаше внимателно, без да бърза, после я слагаше до себе си на леглото.
Още веднъж огледа нещата в обратен ред, опипва ги, пресмята колко ли ще вземе за такова палто, за калпака, за здравите, високи обуща от изкуствена кожа… Палтото беше сукнено, новичко, с чуждестранно етикетче. А калпакът беше родно производство, в Казан беше правен от гладка, пухкава кожа, мека и нежна на опип… Не кожа, котенце…
Погали го и душата му се размекна.
Всички обичат да имат, ама имането не обича всекиго. Различно беше вървял животът на Иля, но гой чак сега почувствува: авантата сама му се тика в ръцете! Дано не я изтърве!
XII
Има една приказка: с какъвто се събереш, такъв ставаш.
Иля расна без родители, още през трийсета година ги разкулачиха и ги откараха от село. Оттогава — ни вест, ни кост. Види се, по пътя за далечния Сибир са намерили смъртта си. Остана при баба си, не живот, ами сиромашия до шия.
От дете блъскаше в колхоза — бедно колхозче, не можеше да живне, откак разпердушиниха селяните.
Докато Иля да възмъжее на обществената нива — избухна войната. За фронта беше малък, инак тъкмо ставаше за трудовак, макар че не му стигаше живо тегло. Хилав и дребничък беше, че и всички зъби не му бяха поникнали.
Събраха ги с призовки от цялата околност, натовариха ги в конски вагони и — през цяла Русия, по пътя на родителите му, към далечния Сибир. Из пътя ги мореше глад, ядяха сеното, с което бяха постлани вагоните.
За пръв път ги нахраниха в Омск, в мръсната гарова гостилница. По-опитните — Иля гледаше и запомняше — ядяха малко. Повече се запасяваха. Коричките — в чорапа, кашата — в носна кърпичка.
Като да си бе знаел отнапред! Закараха ги до Новосибирск и там ги зарязаха. Цял месец мързелуваха. Нямаше нито началство, нито работа. Нито храна. Удариха го на разбойничество, нападаха каруците с продукти, с хляб, с картофи. Награбваха се и хукваха. Сега Иля видя колонистите — същата работа. Голяма е Русия, много красиви места има в нея, ама като помислиш, навсякъде е един и същи бардак…