Иля реши — аверите му викаха Зверчето, от фамилното му име Зверев — да поеме с още трима към къщи. Такава трудовашка армия не им беше по вкуса.
Качиха се на попътен товарен влак и заминаха. Но пътуваха глупаво, почти не се криеха и някъде преди Урал ги прибраха.
Затвориха ги в някаква празна къщичка на стрелочник, заключиха ги, отвън пазеше часови. Видяха през прозорчето композиция с въглища, поискаха уж да идат по нужда. Часовият беше млад, пусна ги. Избиколиха къщата и право на влака. Дим да ги няма!
Станаха по-предпазливи. Щом наближаваха железопътен възел, слизаха. Избикаляха пеша и чакаха влака край семафора. Така прекосиха Урал.
То се знае, почти през цялото време гладуваха. Тук ще изпросят нещо, там ще задигнат. Веднъж успяха да задигнат куфара на един пътник. Вътре нямаше нищо за ядене, но пък имаше офицерско долно бельо, гимнастьорка, сукнен панталон. Опитаха да ги навлекат: всичко беше огромно, и за маскарад не ставаше.
Днес Иля отново си спомни този епизод, понеже разглеждаше палтото.
С това облекло пратиха Зверчето в близкото село, ама той не беше заплес като тези братя. Взе продукти — замразено мляко на късове, яйца, извара, а срещу гимнастьорката поиска риза за себе си.
Край Тутаево, бившето Романово, замаяни от преяждане, пак ги пипнаха. До пълното изясняване на техния случай ги хвърлиха в една колония за малолетни. А там имаше яка охрана и бодлива тел.
„Към Тутаево сме, гледам три подслона в братски низ: болница, пункт сборен редом с проклетия пандиз…“ Така пееха момчетата от тяхната колония. А този изглед, естествено, се откриваше откъм майчицата Волга.
По времето, когато хванаха Иля, в колонията се бяха събрали близо две хиляди души. Гладория. Докато отсеят тия от ония, докато се изясни кой си, може да опънеш петалата.
Веднъж се наговориха да избягат. Всеки ден идваше каруца с продукти и за нея отваряха портала. Решиха така: щом кончето поеме навън, цяла тълпа да се втурнат през отворения портал… И — в различни посоки. На когото провърви, ще се озове на свобода.
Дочакаха, дойде мършавата кранта, докара вмирисана риба. От нея варяха една помия, викаха й рибена чорба. Разтовариха, отвориха портата и — колонистите се юрнаха с викове… С викове, та да не ги е страх толкова!
Вой, крясъци, тупурдия, стрелба!
Зверчето веднага прещрака — дечурлигата хукнаха вкупом в една посока, а той в обратната, към Волга.
Беше май, водата ледена, но както беше засилен, хич не усети студа! Чак после разбра, че не може да стигне другия бряг, взе да се дави…
Когато се свести, гледа — лежи на някаква печка, завит с кожух.
Подаде глава, гледа: селска къща. Двама старци, мъж и жена, седят на масата, приказват си нещо. Бабата вика: „Я, дядо, да го върнем обратно. Разправят, в колонията държали какви ли не убийци, може и тоя да е такъв?“ А дядката й отговаря: „Глупава жено! Пише ли на челото му, че е убиец? Ами ако не е? Ами ако и нашето момче се мъчи някъде, а добрите хора не му помогнат?“
Иля се съвзе бързо. Старецът му разказа, че работел на реката, пазач на шамандурите. Току видял: някой в средата на реката блъска с ръце, ама отдалеч личи, че се дави… Какъв ще да е тоя, дето се къпе пролетно време, учудил се, загребал натам, а той… Иля, вече бил в несвяст…
Облякоха Иля в дрешките на сина си, дадоха му парче сланина и хляб. Дядото го прекръсти на сбогуване и по тъмно го изведе навън.
— Ярославъл не е далече от тука — каза му. — И до Рибинск е близо, само дето не знам как да минеш през моста. При моста има охрана, ще те хванат.
Но Зверчето вече имаше опит, събран по пътищата. Качи се при един машинист, цани се за огняр до Рибинск, така прескочи охраната.
Стигна до родното си село. Къщата им закована с дъски, баба му я няма. Умряла. Почука у съседката леля Оля посред нощ, хем целият черен от въглищата. Съседката видя през прозорчето черната му муцуна и помисли, че е дяволът, така се разпищя, че събра селото.
Иля поживя при нея ден-два, всички го съветваха да си остане тук, да се ожени. „Плава параход по Волга, дим се стеле покрай мен… Ох, не ми е нужна булка, ще поскитам аз ерген!“
Не му се щеше на Иля да остава: ще го вземат на военен отчет и току-виж, пак го вдишали! Отново пое из Русията да задига куфари, да „кърти мангизи“. Вече имаше опит. В блъсканицата при качването или пък от покрива на вагона с кука от горната полица за багажа. Дребосък беше, ама чевръст! И късметлия!
Но веднъж го пипнаха и пак го натикаха в колония.
Сега обаче Зверчето, като всяко зверче, се бе сдобило с вълчи опит. Знаеше, както се казва, две и двеста, умееше да избудалка всекиго.