Сигурно това не беше всичко, но толкова успяха да видят децата, защото вече ги поканиха да седнат — първи! — на тази вълшебна неправдоподобна трапеза.
Най-неочаквано се стъписаха!
Никога не бяха се стъписвали пред храна, знаеха, че щом ти слагат нещо, трябва да нагъваш. Или просто — да лапаш. После ще е късно. А сега се втренчиха в масата и не знаеха какво да правят.
Тръпки полазиха по гърба на Сашка, от вълнение го втресе. А Колка замалко да не улучи пейката, толкова се беше шашнал от тази нечовешка картина.
Най-сетне седнаха. Настаниха и малките мъже. А плешивият Демян криво-ляво приседна в крайчеца, пречеше му дървеният крак.
Някъде иззад гърба си той измъкна шише домашна ракия, захили се (уж не знаел за рождения ден, а пък си донесъл шише, тоя плешив таласъм!), наля в чашите на себе си и на възпитателката. Тя не отказа. Демян понечи да капне малко на децата, но Регина Петровна веднага каза: „Не. На, тях не бива.“
Ах, ако знаеше как се натряскаха тогава у Иля! По няколко машиниста!
Тя слезе до мазето, донесе затворения в дамаджанката сок, избърса, стъклото с парцал и наля на братята. И първа отпи от едното.
— Ето, това е за тях! — каза. — Пийте, но не наведнъж. Нали?
Братята едновременно кимнаха и я погледнаха в очите — тъмни, проблясващи, огромни и дълбоки, чак да ти секне дъхът! Проникваха чак до дълбочините им…
Но Регина Петровна издържа техния поглед и спокойно се усмихна в отговор. Тъй, както се усмихваше винаги.
И на тях им стана от ясно по-ясно: не им трябва никакъв плешивец! Къде я търсят! И да идвате по-често, без вас ни е по-весело! Така трябва да се каже на всички, та да знаят! На плешивите, на куците, на оплезените… На всички! На всички!
Регина Петровна пална от печката един стрък камъш, запали и стръкчетата, набучени в млина.
А после каза:
— Духайте!
— Кво?
— Духайте свещите! — извика им тя силно. — Хайде!
Братята се надигнаха и задухаха. И ги угасиха. Само дим се изви над трапезата.
— Това се казва мъже! — изрече тържествено Регина Петровна. И сериозно вдигна чашата си. — Е, момчета, честито. Бъдете добри, здрави, такива, че винаги да ви обичам, както сега! Бъдете мои закрилници!
Братята се спогледаха. Ето най-важното, което искаха да чуят. Тя ги обича. А плешивите хора не обича. И надигнаха чашите с възкиселото вино. Най-неочаквано то им хареса. Затова го изпиха всичкото и поискаха още.
— Ама това не е сок! — развика се Регина Петровна. — Това е вино! Не се пие по много!
— А ние го пием! — извика в отговор Колка. — Всеки месец ли ще правим така? А?
— Какво? Какво ще правим? — попита Регина Петровна.
— Празник! Дето е за раждането?
— Глей ги ти! — възкликна Демян, тупна се по дървения крак и се разсмя. И възпитателката се разсмя.
— Не, мили мои — каза тя. — Това се прави веднъж в годината… Затова пък — цял живот.
— Цял живот? — повтори Колка. — И когато станем на двайсет години ли?
— Разбира се. И когато станете на трийсет, и на четирийсет…
— Тогава ще бъдем стари — обади се Сашка. — Всичко ще забравим.
— Нищо няма да забравите…
Регина Петровна скочи леко, като малко момиченце, скри се в къщурката и почти веднага се върна, носеше нещо. Приближи до братята и сложи на коленете им по един пакет, загънат в парче вестник.
— А това е от нас… И от малките мъже.
Приседна и с пламнали очи се загледа в децата. Наистина днес беше ослепителна с празничната си рокля и с косата, красиво навита на кок. А на шията си бе окачила червена огърлица от някакви горски плодове… Дори Демян изпъшка, като я погледна. И започна смутено да си свива цигара.
В който и да е друг момент това щеше да направи впечатление на братята, но сега бяха заети с пакетите.
Те никога не бяха получавали подаръци. Освен оня път, когато тикнаха на всеки по сухарче и шепа семки, като казаха, че имали празник… Сухарчето се стопи и не го усетиха, изчоплиха и семките, а празника запомниха с това, че още им се ядеше! Ама не им дадоха!
Сега не знаеха какво да правят с пакетите. Да ги развият ли, или да не ги развиват, може би трябва по-бързичко да ги занесат в скривалището и да си ги скрият! Докато не са им ти взели!
Регина Петровна разбра всичко.
— Сега заедно ще видим какво има в тях…
Взе пакета на Сашка, който седеше по-близо до нея, и разви вестника.
А там, най-отгоре, се видя риза, нова, небесносиня, с яка и копчета. А под ризата имаше панталон. И той небесносин. С джобове. В пакета имаше и чепици, жълти, високи, с жълти връзки, с широк език. И карирана носна кърпичка: като тетрадка по аритметика, и кръгла шапчица с пъстра бродерия. Шапчицата се казвала тюбетейка. А Сашка веднага каза: „Тютюбейка.“ И всички дружно се разсмяха.