Но и самият Демян разбра, че е прекалил със закачката си. Когато занесе динята на масата, отряза по парче на всички, а на братята даде най-сладкото — средата.
— Сигурно не сте яли такава!
— Ами не е ли желязна? — направи глупава гримаса Колка.
— Кво? Че как ще е желязна? Диня като диня! Тогава братята казаха, че има такъв виц… Те могат да им го разкажат: как се срещнали двама приятели лъжци…
— Добре, разкажете го — помоли зарадвана Регина Петровна!
Братята станаха прави, обърнаха се лице срещу лице.
КОЛКА: Аз пък на колко места съм ходил… Охо! Навсякъде съм ходил!
САШКА: А в Париж ходил ли си?
КОЛКА: Ходил съм.
САШКА: Ами Феловата кула виждал ли си?
КОЛКА: Не само че съм я виждал, но съм я ял!
САШКА: Как тъй си я ял? Нали е желязна?
КОЛКА: Мда. А ти ходил ли си на Кавказ?
САШКА: Че какво, ходил съм.
КОЛКА: Ами кумис пил ли си?
САШКА. Кво?
КОЛКА: Кумис, рекох, пил ли си?
САШКА: А-а, не… Не можеш ме измами! Той е железен! Братята и всички наоколо се разсмяха. А малките мъже, макар че нищо не разбраха, изръкопляскаха. А Регина Петровна ги похвали, само ги поправи: не Фелова, а Айфелова кула. Построил я е Айфел.
За укритата диня бе отмъстено и братята с удоволствие я изядоха. О, сега вече няма да изпуснат заветната леха! Ще разпердушинят всичкия камъш, но ще намерят дините. Ако Демян не ги премята! Ако пък ги премята, значи вицът е тъкмо за него!
Регина Петровна разбра за какво си мислят. Но искаше този ден да завърши с мир. Предложи да попеят. Че то какъв празник ще е без песни?
Братята веднага се съгласиха. Гръмко подзеха:
Но Регина Петровна махна с ръка, сякаш ги измести по-надалеч заедно с песента им. Запя друго:
Тогава и Демян се окашля, прочисти си гърлото и се включи, и то така пронизително, тънко, високо, че на братята им секна дъхът:
И Кузминчетата, и Регина Петровна радостно, подхванаха:
А плешивият Демян излезе някъде и се върна с балалайка. Балалайката беше някак странна, братята не бяха виждали такава — с дълъг-предълъг гриф.
— Намерих я в една къща — похвали се Демян и подрънка на трите струни. — Чеченците са свирили на нея, а чух, че й викали дървена хармоника… Прости хора, ей! Каква хармоника е, като си е балалайка! Префинен инструмент! Иска си майсторлъка!
Пиянски усмихнат, той пак прокара пръсти по струните, извличайки възтъпи кратки звуци, и изведнъж ги блъсна с цяла длан, извъртя очи нагоре и високо запя:
Изпя това, помълча и погледна Регина Петровна. И пак се захили пиянски. Очите му блестяха.
Демян уж пееше тихо, а излизаше много юначно. Пееше сякаш за Регина Петровна, за себе си и за тази тяхна къщичка, където е дошъл да погостува, като че на село… От завист Кузминчетата се повдигаха на пръсти, източваха вратове и се мъчеха да надникнат в устата на Демян… Така силно, така гладко извиваше той с красивия си глас. И чеченската балалайка с трите струни свиреше, та чак се прехласваше като руска под ръката му. Ама че работа, а!
В този момент братята му простиха всичко на тоя хитрец: и укритата диня, и пушещата коза, и дори закачките му с Регина Петровна.
И друго потресе децата: излезе, че не само затворническите песни, но и обикновените, за някаква си там вдовица, може да се пеят така, че тръпки да те побият.
Никога не бяха чували, не бяха чувствували нещо подобно. Най-тъжно им стана накрая. И на двамата им идеше да се разреват, но това вече щеше да бъде прекалено… Когато вдовицата кани на трапезата търговеца и рибаря, те започват да пеят и да свирят, а през това време юнакът поглежда през прозорчето и търпи, търпи… А после не издържа и ги избива всичките! Като чеченец. Така излизаше според Демяновата песен.
Никой не продума, всички бяха потресени от тази толкова ужасна история или пък от постъпката на младия безумец, който убил вдовицата от любов… Регина Петровна заведе малките мъже да си легнат. И се върна. Слънцето залязваше, седяха унесени, тъжни, тихи, стоплени, разчувствувани. С една дума, щастливи. Впрочем нашите братя още не подозираха, че това е щастието, може би ще го разберат по-късно. Ако го разберат. Ако имат време да го разберат!