Боже мой, колко е кратък животът и колко е тягостно да мислиш за бъдещето, да предвиждаш, особено когато вече знаеш всичко, всичко…
Помня я, помня я тази приказна вечер в нашето обетовано чифличе в недрата на някакви кавказки предпланини. Колкото и да е странно, денят, определен за нас от вълшебницата Регина Петровна, ми стана рожден ден за цял живот. Мисля си, може би наистина съм се родил едва тогава? Оглеждах се наоколо, исках да открия наяве тази рязка промяна в света. Но всичко си беше както преди: и небето, размито от вечерта, но чисто, безоблачно. И топлите, напечени през деня треви, и сухият пелинов, възгорчиво тъжен мирис на спечената тукашна земя. И кроткият Демянов кон, който пасеше наблизо — тъмен силует върху фона на планините, но не препускащ, не изопнал крака като на познатата картинка, а кротко отпуснал муцуна, — допълваше нашата идилична картина. Знаех, бях сигурен, че това не може да бъде, а ако се случва понякога, не е на добро, прекалено хубаво е, за да не се обърне после съвсем на зле. Но именно тогава, предчувствувайки какви ли не нещастия, внезапно за пръв път осъзнах, че съм жив, че наистина съществувам, а после ще умра. Трепетното чувство за мимолетността на всичко, което току-що бях изживял, ме порази за цял живот като мълния, както шрапнелът в сърцето — шофьорката Вера! Колко ми се искаше никога да не умра, боже мой! Но едва по-късно разбрах от някаква научна статия, че в този миг в мен се е пробудил „генът на смъртта“, който притежават всички живи хора, но който не се проявява известно време, до някоя особена минута в ранната младост… И после вече го усещаш цял живот. А децата, както и аз до онзи миг, живеят, без да имат понятие за преходността, и затова са безсмъртни.
XXV
На другата сутрин, в ранни зори, когато слънцето едва подаваше лъчи иззад планината, Демян се застяга да си върви. Сложи в каруцата две големи жълти тикви, настла камъш.
Щом го зърна през прозорчето, Регина Петровна излезе, в движение припряно закопчаваше ризата на гърдите си.
— Ще вземете ли моите Кузминчета? — попита тя, Трябва да си докараме продукти.
Не гледаше Демян в очите, държеше се малко отчуждено.
Държеше се така заради снощи: Демян бе настоял да преспи на пода в къщичката, уж че навън му било студено, а после понечи да се пъхне в леглото, уж на пияна глава бил сбъркал, а тя го прогони. Изобщо от къщичката. И той си намери място на камъша до дълбоко заспалите момчета. Цяла нощ пуши цигари и чака да се разсъмне.
Припомни си как в лазарета край Бийск беше тръгнал да се дави в реката: получи писмо, че фашистите изгорили жена му и двете му деца заедно с къщата, пък и той беше вече сакат, на кого ли щеше да изтрябва… Още не беше съвсем изписан, помагаше в домакинството на лазарета.
И тъй, отиде на реката уж с въдица за риба, а водата там беше бърза, не като в равнинната Русия — водовъртежи, вълни. И рев, да те проглуши.
Наведе се, зави му се свят. Ах, майко мила, то живот ли е, когато всичко и отвътре, и отвън ти е изгоряло!
Гледа, иде лекарката, същата, дето му ряза крака, той здравата се дра тогава… Как се бе озовала на този бряг, кой знае, може да се бе разхождала. Видя го и му рече… Искате ли, вика, спирт, Демян Иванич? Елате, имам малко скътан. Съгласи се. Гаврътна една водна чаша, поолекна му. Запали цигара. А тя му налива още. „Пийте, не бойте се. Закъде ще заминете оттук?“ Удари още половин чаша. Промърмори: не знам. И същевременно си помисли: „Замалко да замина… Презглава в дълбокото.“
А тя, не щеш ли, му разправи, че на Кавказ имало изоставени богати земи. Чакали мъжка ръка. Защо не опита? Трийсет години са нищо, за мъж то е все едно юношество, всичко бързо му зараства…
— Всичко — повтори тя. — Тепърва имате време да народите и деца, че и да ги изгледате, ако щете, цяла дузина.
Тази лекарка беше еврейка. Не много стара, омъжена. Мъжът й беше заточен тук, близо до нея, а може пък тя да бе дошла при него — блъскаше като секач. И техният живот не е цвете, като си помислиш. Пък той, Демян, е човек свободен, може и да издаяни. Рече си, по-лошо от това няма да стане. Тъй де, какво ще загуби! И замина, дойде тук, при тези чудновати планини, на тая тлъста, черна земя — клонка да бучнеш, тя вече напира да цъфти!