— Откарваха ли ги? Тоест как ги откарваха? — попита Регина Петровна, внезапно пребледняла. — Надявам се, живи?
— Всякакви! — дръпна се Демян. — Снощи не щях да ви разправям, за какво ви е да знаете. Та си викам, свършиха вече с тях — животът ще стане по-спокоен…
Регина Петровна се намръщи.
— Извинете, но вие говорите така, сякаш се радвате…
— Че кво, да плача ли! — неочаквано кресна той. — По-добре ние тях, отколкото те нас! Или ти, ще прощаваш, искаш да е другояче? Малко ли страх набра от тях?
Регина Петровна поклати глава, погледна децата.
— Аз нищо не искам. Но защо ще ги убиват?
— Види се, не може другояче. Продали са се на Хитлер! Сложил е довоенния им прокурор за генерал на своите! На тях им е национална болест — да колят руснаците?
— Ами ако вас рекат да ви изселят от къщата ви? — тихо попита Регина Петровна.
— Амче мене са ме изселвали — някак неочаквано лекомислено се позасмя Демян. Но едва ли му беше смешно. — Заради един кон, на шеснайсе бях. Писаха ме кулак. Е, нищо. Дадох го. Хем благодаря казах. Без него ми олекна. На, возя се на колхозен… Ама пък съм жив!
— Не знам… Аз друго исках да кажа — въздъхна Регина Петровна. — А вие просто сте ожесточен от войната. Всички са станали жестоки. Затова ме е страх… Та наглеждайте ги, моля ви… Чувате ли?
Демян се извърна, подвикна на коня.
Братята седяха прегърнати, провесили крака от талигата, и гледаха Регина Петровна.
— Утре към обед ще дойдаа! — извика тя подире им и помаха с ръка.
Братята отвърнаха нестройно: „До-рее!“
А Демян не отговори и не се обърна. Сякаш това вече не го засягаше. Подръпваше юздите, поглеждаше пътя под козирката си и мълчеше.
Мълча през целия път.
Братята веднага се сетиха защо мълчи: „Ядец! Останал е с пръст в устата. Нищо че пее световно, не е кандидат като за нас! Ясно?“
И когато братята се отбиха в една царевична нива по нужда, Колка каза:
— Шитнала го е тоя… Плешивия!
— На мен пък ми дожаля — отговори Сашка. — Световно пее!
— А нас директорът няма ли да ни шитне днес? — измести разговора Колка. — Нали писмото е у него?
— Сигурно е забравил… Само ние ли сме му на главата…
— Най-важното е да вземем бурканите — каза Колка. — Мисля, че трябва вече да си плюем на петите.
— Ами Регина Петровна?
— Че какво Регина Петровна? Нали обеща да дойде с нас след рождения ден!
— Ами ако каже, че не иска?
— Е, какво от това?
— Ще ми е мъчно за нея…
— Хич да не ти пука! Сега тука вече има кой да я мисли!
Сашка започна да си закопчава гащите, ядоса се, та чак си скъса копчето. Излезе на пътя и каза:
— Ти както искаш, аз няма да я оставя.
— Никога ли?
— Как никога?
— Ами никога — смазан повтори Колка. — Няма ли да дойдеш с мене?
Сашка кимна.
Ама че разговор. За пръв път в живота им излизаше, че могат да се разделят по собствена воля.
Колка не повярва на ушите си. Да му го бе казал някой, нямаше да повярва! Те не могат да се делят, прости числа са, има такова понятие в аритметиката… Тъкмо за тях е измислено!
Колка разбра, че Сашка е откачил. Пак добре, ако е за кратко, ами ако… Но той отхвърли мрачните мисли, а на Сашка каза:
— Когато стигнем, тогава ще решим. Искаш ли? — И му даде сребърното си коланче вместо копчето. Дето му го бе подарила Регина Петровна.
— Добре — съгласи се Сашка. Може би си мислеше, че не той, а Колка ще промени решението си. Но се препаса с коланчето.
После полегнаха в талигата, прегърнаха се и заспаха.
Събудиха се по здрач и не можаха да разберат отведнъж къде се намират.
Талигата беше разпрегната, а конят пасеше наблизо, сред царевиците. Самият Демян пък кой знае защо седеше на земята и се озърташе. Лицето му беше смутено, дори бледо.
Братята вдигнаха глави, почесаха се, огледаха се наоколо.
— Ей! — тихо им подвикна Демян и ги повика с ръка. — Елате тук… Само че тихо, тихо!
Братята неохотно скочиха, от талигата, приближиха се.
— А къде е колонията?
Но Демян някак странно размаха ръце, тоест да се приближат още и да седнат.
— Да не си болен? — попита учуден от поведението му Сашка.
А Колка добави:
— И аз вчера преядох! В корема ми свири цяла музика! Оркестър със струя!
Децата се разкикотиха, а Демян се озърна, зашътка им:
— Ти-хо! Тихо, казвам ви… Отсреща е вашата колония! — И посочи с ръка. — Само че там… такова… празно е!
— Как така е празно? — попитаха момчетата, вторачени в Демян. — Кое е празно?
— Празно е, и толкоз! — шепнешком отсече той. — Вървете, ако искате. Ама не по пътя… Ясно ли е?