Вероятно Колка бе обзет от прекалено безгрижие. Инак с приближаването си щеше да забележи, че в селото няма никого.
Но той мислеше за Сашка и не се оглеждаше наоколо.
Чак когато приближи до първата къща, видя, че и тук като в колонията прозорците са изпотрошени, че се чернеят на фона на белите стени като очни кухини в череп.
Точно отпред видя кладенец с обла бетонна ниша и разкривена кофа на геранилото.
Колка се наведе над черната дупка, в чийто далечен край маслено проблясваше вода. Хвана кофата, но изведнъж видя, че тя е изпоплескана с нещо гъсто, тъмночервено… И отскочи.
И тогава видя Сашка.
Сърцето на Колка радостно подскочи: чак в края на улицата Сашка се е подпрял на някакъв стобор и внимателно оглежда нещо. Дали във враните, дето кръжат наоколо, дали в тях се е загледал?
Колка свирна с два пръста.
Ако познавахте навиците на братята, бихте ги различили по свиренето. Колка свиреше само е два пръста, а излизаше истинска, и то доста сложна мелодия. А Сашка свиреше с две ръце, с четири пръста, силно, по-силно от Колка, просто да ти пукне тъпанчетата, но някак си на една нота.
Сега Колка подсвирна и се позасмя: „Охо-о, наш Сашка не чува дори като му свиря, оглушал е! Стои, гаче е статуя!“
Колка се затича по улицата, право към Сашка, и си помисли, че ще бъде хитро, докато Сашка дебне враните, а той го бе правил и друг път, тихичко да се приближи откъм стобора и да му кресне с цяло гърло: „Горе ръцете, предай се — аз съм чеченец!“
Но с приближаването крачката му от само себе си се забави: твърде странен му се видя отблизо Сашка, но какво му беше странното, Колка не можа да схване отведнъж.
Дали беше станал по-висок, дали позата му беше неудобна, пък и цялата му дълга неподвижност започваше да изглежда подозрителна.
Колка направи още няколко колебливи крачки и спря.
Изведнъж го разтърси студ, всичко го заболя, не му достигаше въздухът. Вцепени се цял, до крайчетата на ръцете и краката. Дори не можеше вече да стои прав и се свлече на земята, без да откъсва от Сашка облещените си от ужас очи.
Сашка не стоеше, той висеше, набучен под мишниците върху острите връхчета на стобора, а от корема му стърчеше снопче жълт царевичак и развяващи се от вятъра метлички.
Половин кочан беше пъхнат в устата му и навън стърчеше дебелият му край, което правеше лицето на Сашка шутовско, дори глупаво.
Колка остана седнал. Беше го обзело някакво странно чувство. Сякаш не беше той, но същевременно нищо не бе забравил и всичко виждаше. Виждаше например как ятото врани дебне движенията му, накацало на дървото; как наблизо ровят прахта чевръсти сиви врабци, а иззад стобора изведнъж изскочи кокошка, подплашена от подивяла от глад котка.
Колка се опита да стане. И успя. Закрачи, но закрачи не към Сашка, а около него, без да се приближава и без да се отдалечава.
Сега, когато застана срещу него, видя, че Сашка няма очи, изкълвали са ги враните. Бяха кълвали и дясната му буза, и ухото, но не толкова много.
Под корема и под царевицата, която бе натъпкана заедно с трева в корема, по гащетата се бяха свлекли червата на Сашка, враните бяха кълвали и тях.
Изглежда, кръвта беше текла и по краката, странно повдигнати над земята, тя висеше на съсиреци по ходилата и по мръсните пръсти на Сашка и всичката трева под краката му се бе превърнала в гъсто желе.
Изведнъж Колка остро, с всички подробности видя: една от враните, най-нетърпеливата, а може би и най-хищната, скочи на пътя и бавно запристъпва към тялото на Сашка. Не обръщаше внимание на Колка.
Той сграбчи шепа пясък и то запрати по птицата.
— Мръсница! Мръсница! — извика й. — Мърша! Къш!
Враната отскочи, но не отлетя. Сякаш разбираше, че Колка няма достатъчно сили, за да представлява истинска заплаха за нея. Остана си там, на пътя, да чака. Той не можа да понесе това. Ревна, зави, закрещя и вече без нищо да съзнава, се хвърли срещу тази врана като срещу най-омразен враг. Подгони я по улицата, навеждаше се и я замеряше с пясък. Сигурно викаше много силно — огласяше се цялото село, цялата долина; ако наблизо имаше поне едно живо същество, то би избягало ужасено, щом чуеше този нечовешки крясък.
Но наоколо нямаше никого.
Само хищните врани подплашено отлетяха от дървото.
А той тичаше ли, тичаше по улицата, крещеше, хвърляше пясък, изскубната трева и камъни, накъдето му паднеше. Но гласът му секна, той се задави и падна в прахта. Седна, отърси главата си от боклуците, избърса лицето си с ръкав. И не можа да разбере защо бе крещял и тичал през селото чак до края му.
Довлече се до тялото на брат си и седна да си отдъхне в краката му, до локвата кръв.