Колка въздъхна и тръгна, дори не изстиска дрехите върху себе си. Сами ще изсъхнат, но не влезе в колонията през вратата, а през своята пролука в плета, така беше свикнал, пък и му се видя по-безопасно.
Тук нищо не се бе променило от деня, когато идваха със Сашка. Само насред двора видя потрошена военна каруца, килнала се на една страна, а до нея могилка. В могилката беше бучната дъсчица, а на нея бе написано с химически молив:
Пьотър Анисимович Мешков. 17.10.44 г.
Колка завря нос досами дъсчицата. Два пъти прочете буква по буква написаното, докато схвана: ама това е директорът! Това е неговият гроб! Ако бяха написали „чантичката“, по-бързо щеше да се сети. Ето, значи, какво е станало. Убили са го, значи. Може да убият и Регина Петровна…
Изправи се насред двора и силно, колкото му глас държеше, се провикна: „Ре-ги-на Пет-ров-на!“
Отговори му само ехото.
Разтича се по всички етажи, по всички помещения, запрепъва се в разхвърляни предмети, без да ги забелязва. Тичаше и отчаяно повтаряше: „Регина Петровна… Регина Петровна… Реги…“
Внезапно засече. Спря се като вкаменен. Разбра: тук я няма.
Изобщо не е идвала тук.
Стана му тъжно. Стана му самотно. Като в клопка, в която се е напъхал сам. Втурна се навън от двора, но се върна, помисли си, че няма да може отново да мине през огъня. Силите няма да му стигнат. Може би с нея, с Регина Петровна, и с малките мъже би минал… Заради тях би минал, за да ги спаси. А за себе си няма сили.
Полегна в едно ъгълче, вътре, на пода, без нищо да си постеле отдолу, макар че наблизо се търкаляше дюшек, имаше и възглавница. Сви се на клъбце и потъна в някаква забрава.
От време на време се съвземаше, тогава викаше Сашка, викаше Регина Петровна… В този живот нямаше друг човек, когото да повика.
Струваше му се, че са наблизо, но не го чуват, викаше от отчаяние, а после застана на четири крака и скимтеше като кученце.
Струваше му се, че спи, спи много дълго и все не може да се събуди. Само веднъж през нощта, без да разбира къде е, чу как някой често и тежко диша наблизо.
— Сашка! Знаех, че ще дойдеш! Аз те чаках! Чаках те! — каза той и заплака.
XXIX
Отваряше очи и виждаше Сашка, който му тикаше в лицето тенекиено канче. Колка въртеше глава и водата се изливаше по лицето му.
Сашка, ломотейки неразбрано, настояваше: „Хи… Хи… Пие, защото умира съвсем… Трябва пие водата… Хи… Разбира, хи…“
Колка правеше по няколко глътки и заспиваше. Да можеше да каже на Сашка колко смешно произнася думата „умира“, но нямаше сили. Нямаше сили дори да си отвори очите. Не му беше сега до „хи-хи!“.
Сашка завиваше брат си с нещо топло и изчезваше, за да се появи отново с канчето си.
По едно време Колка отвори очи и видя непознато лице. По-точно, лицето му беше познато, защото и Сашка, когато му тикаше канчето до устните, изглеждаше някак странен, мургав, с широки скули… Но по-рано това, кой знае защо, не смущаваше Колка. Сашка е такава умна глава, че може да си измисли какво ли не лице.
А сега Колка само веднъж го погледна и разбра: това не е никакъв Сашка, а е чуждо момче с прогорена ватенка до голите колене — клечи пред него и нещо ломоти.
— Хи, хи — ломоти. — Бениг… Трябва яде. А не умира…
Колка затвори очи и отново си помисли, че това не е Сашка. Ами къде е тогава Сашка? И защо този чуждият, мургавият, е взел новото лице на Сашка и говори с новия ломотещ език на Сашка? Колка не можа нищо да измисли и заспа. А когато се събуди, веднага попита: — Ами къде е Сашка?
Не чу своя глас, но чу чуждия:
— Саск няма. Има Алхузур… Мене така викаш… Алхузур… Разбира?
— Не-е — каза Колка. — Ти ми извикай Сашка. Кажи му, че ми е зле без него. Защо си прави глупави шеги и не идва.
Само му се стори, че го каза. Всъщност нищо не каза, само измуча на два пъти. После отново заспа, привидя му се, че този мургав, чужд Алхузур му дава зрънце по зрънце грозде. Пъха му в устата и ядки от орех. Отначало ги сдъвква, а после ги дава на Колка.
По едно време каза:
— Аз, аз Саск… Искаш, и така вика… Бъде Саск…
И му сдъвка нова ядка… И му изстискваше по едно зърно грозде право по устните.
— Аз Саск… А ти живо… Живо… Добре бъде…
А Колка за пръв път кимна. Започваше да се съвзема.
Алхузур се обаждаше на името Сашка, то му харесваше. Колка лежеше в ъгъла на дюшек, където го бе премъкнал Алхузур и го бе покрил с друг дюшек.
Веднъж не издържа, вгледа се в лицето на Алхузур и попита:
— А Сашка наистина ли го нямаше?
Алхузур тъжно погледна болния си другар и поклати глава.
— Войник бил — каза той. — Аз тва… Со ведда… Бягал…
— Уплаши се от войника ли? От нашия?