— А, гробовете ли? Ами да ги събарят, нас какво ни засяга!
Но Алхузур си знаеше своето:
— Лош, кога събарял чурт… лош…
Той извъртя очи, за да покаже о целия си вид колко е лошо това.
— Брей, какво се разхленчи! — скастри го Колка. — Лош, та лош. На гроба не може да му бъде зле! Той е мъртъв!
Алхузур източи устни на тръбичка и с тази смешна физиономия произнесе напевно:
— Камък няма, гроп-чур-няма… Няма и чечен… Няма и Алхузур… Защо аз, защо аз?
— Аз пък ти казвам — ядоса се Колка, — щом ме има мене, значи и тебе те има. Има ни и двамата. Разбираш ли? Като твоята Солжа.
Алхузур погледна небето, зачернило прозореца, посочи го с пръст, после посочи себе си:
— Алхузур при чечен — питица, така казваш. Той лети… Планина. Дада-бум! Нана-бум! Алхузур не летял планина и него… бум.
Той изразително насочи пръст, като изобразяваше пистолет.
XXX
В Москва, в Лефортово, зад студентските общежития на Московския институт по енергетика, има една четириетажна тухлена обществена баня. Всяка сряда тук се събира голяма компания любители на руската баня. Студенти, пенсионери, военни.
Тук ме доведе веднъж един приятел, полковник. Беше началото на март. Представи ме на някакъв човек в пенсионна възраст, як, но с коремче, и му каза:
— Ето, Виктор Иванич… Трябва да му покажа (тоест на мен) нашата баня, и то от игла до конец.
Виктор Иванович беше със скиорска шапка, а на краката със сандали.
Той ми подаде две дъбови метлички — сам ги правел! — и ме поведе към парилнята, като пътьом ми нареди да ги топна в студеното басейнче, после хубавичко да ги изтръскам, да не останела влага по тях. С тези метлички в парилнята можеше да се диша — със свряно в тях лице, докато от всички страни ни бе притиснала, обвила страшна жега. Тук всички, налягали по наровете, се познаваха, все си подвикваха. На някого викаха: „Коля, дай още! Ех, да имаше мента! Евкалипт! Витя! Нямаш ли случайно евкалипт?“
А после ме простряха на каменна пейка, вече вън от парилнята, и двамата, Виктор Иванович и моят приятел, се захванаха да ми покажат всичките си магии, най-много се стараеше Виктор Иванович. Постави две тасчета едно в друго — с вряла вода, а отгоре трето — със сапунена пяна. Потапяше двете метлички във врялата вода и бързо ги прехвърляше върху тялото ми. Притискаше ги към хълбоците, към гърба ми, към гръбначния стълб, до болка попарваше кожата ми и шепнеше: „Търпи… Търпи…“ Напарваше ме все повече и повече и накрая сигурно не бих издържал, но очевидно тъкмо в това се състоеше изкуството му — той знаеше мярката, знаеше къде е границата!
А после те търкаха, сапунисваха, галеха с пръсти всеки мой мускул, всяка жилчица, дълго разтриваха ръцете ми от китките до раменете и краката от пръстите нагоре до колената, а после и веждите, и бузите, нежно, от носа към слепоочията, после ме изплакваха с вода, ту гореща до краен предел (но нито веднъж не надскочиха този предел!), ту пък студена, също до границата на възможното.
И отново по радикулитния ми кръст заиграваха горещите метлички, нали тъкмо затова бях дошъл в тази баня: радикулитът ме беше измъчил…
За радикулита си трябва да ви обясня специално, той ми е стар, закоравял… Нося си го, откак веднъж като малък лежах в една вада насред изсъхнала царевична нива… Гонеха ни конници. Един кон мина на сантиметър от главата ми. Чувствувах с тила си как пристъпва и диша шумно, подвява косата на тила ми… Но се смрачаваше и ездачът не можа да разбере защо конят му тъпче на едно място. Нейде отдалеч го извикаха провлачено, на чужд гърлен език, на помощ го викаха — бяха хванали някого! И той препусна, като шибна своя муден кон.
Та оттогава ме мъчи, страшно ме мъчи, тази неумолима болка в гърба… И да е жива банята, да е жив Виктор Иванович, моят спасител.
А през кратката Почивка, блажено отпуснати, моите нови приятели извадиха водка, купиха биричка от баняджията: по рубла бутилката, а Виктор Иванович извади малко пушени гърди, зелен лучец и буркан кисели краставички… И всички тихо и кротко, увити в чаршафите, си сръбнахме по чашка, види се, също според ритуала.
Виктор Иванович заразказва как приготвя дъбови метлички, как ги накършва, после ги притиска с нещо тежко, после ги суши на балкона и ги прибира в найлонова торбичка… Стигат му тъкмо до следващия сезон!
— Значи до лятото? — попита моят приятел, полковник от танковите войски.
— Ей, каква младеж! — каза Виктор Иванович и поклати глава. — За всичко трябва да ви учим, нищо не знаете! До Света троица! Чували ли сте за такъв празник?
За последен път влязохме в парилнята — за лустросването! А после си допихме, облякохме се и излязохме. Но аз разбрах, че ритуалът още не е приключен. Те влязоха в същата тази баня, но от обратната й страна. Виктор Иванович изчезна зад една мръсна врата, но скоро излезе и ни повика: „Насам! Давайте насам!“