Това правят моите герои Колка и Алхузур. В страшния свят на възрастните те стават кръвни братя, както стават братя децата от грозненския разпределител, където по волята на случайността, а може би и не толкова случайно, кримският татарин, ногаецът, волжката немкиня, чеченецът и руснакът живеят като едно семейство. Всички те са жертви на Сталиновия геноцид, на едно насилие над народите, извършено по волята на Сталин през четирийсет и четвърта година. Цели народи, между които и чеченският, и ингушкият, бяха прокудени от земите си и откарани в Казахстан и Средна Азия. При преселването загинаха много хора, по някои данни — 50% от чеченцитс. И първо, естествено, най-слабите: децата и старците. През 1957 година с указ на Върховния съвет те бяха върнати по родните им места.
И макар че не можах да видя това обратно преселване на народите, все пак написах няколко реда за надгробните камъни, върнати на гробищата. А в малката глава „Банята“ се опитах да обрисувам доста конкретно образа на хората, извършили от името на великия вожд на всички народи това престъпление.
В новогодишния брой на „Литературная газета“ писах, че сега хората посещават концертните зали, за да чуят не известни естрадни певци, а писатели — както и в „Огоньок“ читателската поща е много по-интересна от похожденията на нашия любимец Мегре.
По време на една среща с читатели получих следната бележка: „Ние не идваме на вечер на въпроси и отговори. Идваме, за да се срещнем с вас, да се почувствуваме най-сетне хора.“
Сигурно е истина.
Но и ние, писателите, също ходим на такива среши, за да се почувствуваме най-сетне писатели!
Пътят на тази повест до публикуването й беше дълъг: седем години. Но не бих казал, че и тя е събирала прах по полиците като прочулите се днес филми и е очаквала своя час. Нищо подобно! През тези седем години я прочетоха над петстотин души и много от тях, като Евтушенко например, по онова още твърде опасно време ми написаха писма. Тези писма ни помогнаха да живеем — на мен и на моята повест.
И сигурно не случайно книгата, в която излиза повестта, започва с посвещението ми на тези хора: „Посвещавам тази повест на всичките й приятели, на онези, които приеха като своя собствена тази безпризорна рожба на литературата и не оставиха автора й да изпадне в отчаяние.“
В едно свое писмо ученичката Светлана Давилова от Ленинград ме пита: „«Човечност», «хуманност», «милосърдие» — нима може да има нещо по-важно от това?“
Не, не може — отговарям аз.
Именно затова написах моята повест.
А. Приставкин