Майк Резник
Преобразеният
1.
Завиър Уилям Ленъкс се тътреше по тясната крива улица, опитвайки се да наподоби чудноватата походка на Светулките. Вдишваше острите изпарения на разлагаща се храна, усещаше леко парене в ноздрите си и се опитваше да не му обръща внимание.
Погледна към небето. Гигантското жълто слънце щеше да залезе най-малко след два часа, дори и три луни да почнеха да танцуват на хоризонта. Значи трябваше да стои тук поне още един час, преди да опита за последен път да се доближи до пирамидата.
Огледа се. Три Светулки стояха пред триъгълния вход на една глинена постройка и оживено разговаряха. Бяха увити в цветни мантии и не обръщаха внимание на жегата, която изсмукваше силите на Ленъкс в този миг. Той се опита да разбере за какво си говорят, но беше много далеч, а не смееше да се доближи. Последното, от което имаше нужда сега, беше някоя приятелски настроена Светулка да го покани да се присъедини към компанията.
Едно малко Светулче, на не повече от две години, прищъпука до него. Беше съвсем голо, златистата му кожа отразяваше слънчевите лъчи, а закърнелите му крилца пърпореха ускорено и безцелно. Ленъкс насочи поглед встрани от детето с надеждата, че то ще престане да се интересува от него и ще си продължи пътя.
Но то внезапно увисна на мантията му.
— Бибу? — произнесе малкото с въпросителен тон. — Бибу?
— Не съм твоят бибу — каза му Ленъкс, радвайки се вътрешно, че то няма да долови акцента, защото чуждите думи излизаха мъчно от устата му. — Иди си у дома.
— Бибу? — повтори детето.
Ленъкс се огледа, за да се увери, че никой не го вижда, после бавно вдигна ръце и ги спусна. Това беше заплашителният жест на свирепите месоядни птици, сега вече почти изтребени, които от векове преследваха Светулките. Движението накара малкото да се дръпне инстинктивно и да хукне към глиненото здание на ъгъла. Ленъкс разпозна типичните жилища на Светулките, без прозорци, с неправилни ъгли и високи покриви, украсени с неразбираемите им религиозни символи.
След миг майката на детето подаде глава на входа и се взря в Ленъкс, когото то й сочеше. След като му хвърли достатъчно дълъг според нея поглед, тя изчезна вътре и Ленъкс отпусна дръжката на пистолета, който стискаше здраво под широката мантия.
Капчица пот се плъзна по лицето му, стече се на горната му устна и се плъзна в устата му. След това още една, после още и още, докато той изведнъж разбра, че е жаден. Нещо повече — беше сериозно заплашен от обезводняване. Тази мисъл го вбеси. Беше тренирал тялото си толкова време заради този ден и сега се чувствуваше предаден от него. По причини, които не можеше да схване, тъй като всички кислороднодишащи се нуждаеха от вода, а Медина беше непоносимо гореща адска дупка, Светулките пиеха вода — всъщност я сърбаха — само по изгрев и по залез слънце. Сега щеше да рискува да го разкрият, като даде на тялото си течността, от която то се нуждаеше, докато слънцето стои още високо в небето.
Тръгна бавно по улицата, като хвърляше по някой поглед към вътрешността на сградите, край които минаваше. Нямаше празни постройки, а мисълта, че ще се наложи да чака за вода, изостри още повече жаждата му.
Стигна до края на улицата и пред него се изпречиха пет ужасно ветровити улички, тесни и претъпкани с ъгловати сгради, почти или абсолютно неотличими една от друга. Той сви надясно със слабата надежда, че ще успее да намери празна сграда и същевременно ще може да се върне обратно. Пак взе да проверява всяка постройка, край която минаваше. Светулки от двата пола и от всякакви размери се взираха в него, но нито го заговаряха, нито проявяваха някакъв интерес.
Може би дори и на тях им е горещо, помисли си той, продължавайки да върви. Някъде към средата на улицата стигна до един обор — най-невероятното място, на което можеше да бъде построен — и влезе вътре, изпитвайки облекчение, че е избягал от слънцето независимо от странните миризми. Имаше десет ясли — седем вляво и три вдясно, всичките с неправилна форма. Той тръгна по пътечката по средата, очаквайки на всяка стъпка да го спрат.
Нямаше обаче никой, който да го спре, освен това откри, че две от яслите са празни. Опитвайки се да не обръща внимание на тихото блеене на рунтавите, невероятно грозни товарни животни („Пред тях и земните антилопи гну изглеждат невероятно красиви и грациозни създания“ — бе отбелязал Фалико при първото им посещение в Медина), той влезе в една ясла и седна в ъгъла, така че някой случайно минаващ да не може да го види. Бързо откачи манерката и жадно изгълта половината й съдържание, преди да си поеме дъх.
Остана неподвижен за миг, за да се порадва, че слънцето не го пече и че вече не е жаден, после пресуши манерката и се насочи към поилката на яслата да я напълни. Там обаче нямаше вода.