Точно преди смрачаване стигнаха до група скалисти възвишения и решиха да нощуват там. Вързаха всички кадеко и всяка от трите Светулки си опъна малък заслон, за да не ги навява пясък. Не предложиха заслон на Ленъкс и той не си поиска.
Нешбидан извади манерка от дисагите си, пийна две глътки и я прибра. Джамарш и Сумричи направиха същото. Пак никой не предложи вода на Ленъкс. Той не искаше да видят манерката му, не знаеше дали бойците носят такъв вид манерки, затова ги изчака да заспят, пийна няколко глътки и се учуди, че вече не изпитва жажда.
Още не беше свикнал да уринира както трябва, струята отиваше назад, като при котките, затова махна мантията и облекчи телесните си нужди. Усети, че е гладен — храната на Хората вече не го интересуваше, но все пак имаше тяло, което да поддържа. Не искаше да вади тайния си запас от сушено месо, нямаше представа кога пак ще бъде сам. Помисли да вземе още плодове от дисагите на Нешбидан. Но ако го видят, ще го сметнат за крадец и перченето, с което се бе надявал да избегне всякакви конфликти, няма да му бъде от полза.
Ала колкото повече се опитваше да прогони мисълта за храна от мозъка си, толкова повече огладняваше. Вече щеше да извади парче месо, когато видя още едно подобно на скарабей насекомо да лази по скалата на няколко крачки от него. Този път не изгуби излишно време да го убива и като си спомни, че вече не принадлежи към расата на Хората и че това отвратително нещо в ръцете му е много вкусно, затвори очи, захапа го и го изяде буквално за секунди.
Хвана още четири в следващия половин час, а после отиде при едно самотно дърво и разгледа цветовете и листата му. Знаеше какво ядат Светулките, бе наблюдавал това доста отблизо в килията, беше надниквал и в няколко кухни из Браканан. Но тук нямаше месо и плодове, които съставляваха обичайната им храна. Затова изяде почти половин кило бодливи пъпки и кожести листа с огромната надежда, че няма да навредят на новото му тяло.
На сутринта малко му се гадеше, но неразположението мина съвсем скоро и той разбра, че ако използва тайните си запаси от месо, има как да оцелее в пустинята поне няколко дни. Нешбидан, който, изглежда, имаше грижа за храната, му подхвърли още един сушен плод. Този път Ленъкс се направи, че го изяжда, но успя да го скрие в един джоб на мантията си. Мисълта, че точно сега трябва да изяде нещо, му се стори противна. Всички пийнаха обичайните две глътки вода и трите Светулки възседнаха животните си. Ленъкс последва примера им и след миг вече отново яздеше през опалената от слънцето пустиня.
Въпреки новия си метаболизъм той скоро усети неразположение в пустинната жега. Или е станало по-горещо от вчера, в което се съмняваше, или му трябват повече течности, отколкото е смятал, че са му необходими. Нямаше как да пийне спасителна глътка вода от манерката си, затова безмълвно се помъчи да свикне с неудобството с надеждата положението да се подобри.
Джамарш и Сумричи подхванаха някакъв разговор. Вместо да вземе участие в него, Ленъкс слушаше внимателно и се мъчеше да си представи какво означават непознатите за него думи. Беше по-лесно от вчера, защото не се опитваше да отговаря, мислейки какво да каже. Трите Светулки пътуваха вече четвърти месец и щяха да минат още пет, преди да се приберат по домовете си. Четвъртият от кервана бе загинал в двубой преди месец. Ленъкс го засърбя езикът да попита дали двубоят е бил с един от тях тримата или с някого другиго. Искаше му се да пита и за какво биха могли да се бият до смърт, но нямаше как да зададе въпросите, без да издаде невежеството си.
По-късно сутринта Светулките спряха, слязоха от седлата и Ленъкс направи същото. Обърнаха се на североизток, вдигнаха ръце над главите си и останаха така доста време неподвижни, след това се качиха отново на своите кадеко и продължиха пътя си. Ленъкс предположи, че това е била молитвата им, но никой от тях не произнесе и думичка. Не посмя да пита, защото и той като тях бе стоял с вдигнати над главата ръце. „Ако се наложи да се разделим или да ви убия, добре ще е да сте се молили, обърнати към пирамидата, за да знам накъде да вървя.“
Не разбираше как намират пътя си насред пустинята, но на два пъти смениха посоката и стигнаха до два оазиса. На първия оставиха всичките кадеко да се напият до насита. Ленъкс също успя да пийне скришом малко вода от манерката си и да я напълни, когато спътниците му отидоха в друга посока, вероятно за да облекчат насаме природните си нужди. Малко след обяда стигнаха до втория оазис и седнаха на сянка. Нито Светулките, нито животните им показаха някакви признаци на жажда.