Той последва примера му, очаквайки вкусът да е като на овесена каша, но с учудване отбеляза, че тази беше по-силна и по-вкусна. Различи поне дузина фини подправки и въпреки че не усети никакъв вкус на месо, почти почувства нова сила да се разлива из него, докато тялото му усвояваше храната. Каквото и да беше това, във всеки случай многократно превъзхождаше всичко, което беше ял в пустинята и във военния аванпост.
— Благодаря, сестро — каза Борлешан, след като бе изял всичко в пълно мълчание.
— Благодаря, сестро — повтори Ленъкс.
— Вие сте добре дошли, братя — отговори тя с леко навеждане на главата. — На път ли тръгвате сега?
— Скоро — отговори Борлешан. Една мъжка Светулка се появи на входа, влезе в жилището и се приближи към тях.
— Поздрав, братя — каза той накрая. — Надявам се, че сте се нахранили добре?
— Много добре — отвърна Борлешан.
— Моето жилище е и ваше — продължи Светулката. — Но вие сигурно имате работа някъде другаде?
Въпросът съдържаше едновременно загатване и надежда.
— Имаме — заяви Борлешан.
— О, съжалявам — отвърна Светулката с израз, който далеч не изглеждаше нещастен. — Можете отново да се възползвате от гостоприемството ни.
— Само ако ни бъде позволено да го върнем двойно — бе отговорът на Борлешан.
Очевидно тъкмо тези думи се очакваха от тях и след като краткият ритуал бе изпълнен, Светулката изчезна в съседната стая.
— Е — Борлешан погледна през масата към Ленъкс, — мисля, че е време да тръгнем.
— Щом казваш — съгласи се Ленъкс.
— Ти си водачът — заяви Борлешан. — Ако имаш да вършиш нещо по-важно…
— Не — отговори Ленъкс. — Нищо.
Станаха. Ленъкс се зачуди дали трябва да благодари на женската Светулка или да остави някакъв дар на масата, но Борлешан излезе, без да каже нищо, затова той помисли, че ще е най-добре да направи като него.
Тръгнаха по кривите браканански улици. Ако Светулката имаше някаква определена цел и следваше някаква посока, за Ленъкс това изобщо не беше очевидно. Когато вече мислеше, че окончателно са се заблудили, Борлешан спря пред едно голямо здание.
— Той трябва да е тук, вътре — обяви Светулката.
Ленъкс огледа постройката. Външно не представляваше нищо особено, можеше да бъде жилище, склад, храм, дори обор. Не му се стори по-различна по стил и очертания от другите, освен че беше по-голяма.
— Тогава нека да говорим с него — каза най-сетне, надявайки се именно такъв отговор да се очаква от него.
Борлешан влезе и поведе Ленъкс през поредица от помещения със странна форма, пълни с въоръжени Светулки, които ги изгледаха враждебно, но не направиха никакъв опит да ги спрат. Накрая стигнаха до една гола стая без прозорци. До каменната стена седеше самотна мъжка Светулка, увита в парче златист плат.
Ленъкс се вгледа в него. Това Чоманчи ли беше? Мислеше, че е запечатал лицето му в паметта си, но сега наистина можеше да се изправи пред него и да не го познае. Очите на Светулката като че ли го пронизваха, но тялото му изглеждаше дори по-слабо от онова, което той помнеше. Възрастта не му личеше — впрочем тя личеше на малко Светулки, — но у него се усещаше някаква умора, сякаш вече нямаше нищо, което да го учуди или заинтересува. Гласът обаче беше твърд и звучен.
— Защо нарушихте самотата ми?
— Има много важни неща, за които трябва да говорим с теб, Чоманчи — каза Борлешан, наведен в почтителен поклон.
— Кои сте вие?
— Аз съм Борлешан от рейбоните на Кигада.
Чоманчи се обърна към Ленъкс. Той побърза да имитира поклона на Борлешан.
— Аз съм Дромеши, боец от далечна земя.
— Коя земя? — запита Чоманчи.
Ленъкс се опита да си спомни имената на далечни градове, които съкилийникът му беше споменавал преди повече от година.
— По произход съм от Борода — отвърна той най-накрая.
Чоманчи кимна.
— И двамата сте дошли в Браканан да ме видите ли?
— Да, Чоманчи — рече Борлешан.
— Тогава ще изслушам какво имате да ми кажете.
— Идваме от аванпоста на Хората в пустинята с послание за теб — започна Ленъкс. — Мирно послание.
Чоманчи ги гледаше безизразно.
— Този жанди — Ленъкс посочи сочи Борлешан — пострада в битка преди повече от месец. Коляното му се поду и стана три пъти по-голямо. Не можеше да ходи и много го болеше. Заведох го в аванпоста и лекарят на Хората го излекува. — Той спря, за да остави факта да изпъкне. — Те предложиха да лекуват всяка рана, получена от който и да е жанди, като жест на добра воля.
— Вярно е, Чоманчи — потвърди Борлешан. — Първо се съмнявах в Дромеши, но думите му се потвърдиха. Хората наместиха крака ми и се отнасяха към мен с уважението, дължимо на всеки рейбони.