Беше изключително месояден. Беатрис Нгони го бе предупредила, но той не искаше да убива малките животни, които му попадаха, и да ги изяжда сурови. Затова се наяде с някакви плодове, ала веднага получи силни болки в стомаха. Възможно беше точно този плод да е бил отровен, възможно беше да се нахрани и с някой друг плод, но след този опит реши, че трябва да послуша Нгони. Когато се възстанови, хвана някаква малка, нищо неподозираща птичка, смачка я с юмрука си и я изяде заедно с перата и костите. След това трябваше да си признае, че му се бе сторила също толкова вкусна, колкото и най-изисканите гастрономически специалитети на Хората.
Най-изключителната част от новото му тяло беше дългият, набразден и закривен рог, стърчащ от челото му. Когато за пръв път го видя на холограмите, беше сигурен, че се използва за бой или при срещи с женските от тази раса, но грешеше. По липса на по-подходящ израз Нгони го наричаше рог на възприятието и той беше точно това — уникален емпатичен приемател, който разчиташе чувствата на всяко живо същество.
Отначало Ленъкс смяташе, че рогът ще му подсказва кой Ястреборог го харесва и кой не. По-късно обаче започна да проумява истинското му предназначение. Когато уби птичката, почувства ужаса и страданието й. Щом откъсна от клона плода, който беше изял преди това, усети слаба, но съвсем истинска реакция — не смърт, а някаква непонятна, почти неразбираема форма на оскърбление и болка.
„Как понасят това, по дяволите? За да поддържат тия тела, трябва поне веднъж на ден да убиват. Предсмъртните спазми на жертвите им не ги ли подлудяват? От друга страна, те не могат да лъжат, защото рогът веднага ще усети. Точно по същата причина не си ги представям да воюват често, дори изобщо. Едва-едва усетих реакцията на плода, бях толкова гладен, че пренебрегнах реакцията на птичката, но как ще се оградиш от страданията на хиляди умиращи от твоята раса?“
Пионерите, които се бяха върнали, разказваха, че според тях шарките на Ястреборозите са обозначения на кланове и племена и че индивидите с една и съща шарка имат тенденция да се движат заедно. Бяха срещали и самотни екземпляри, но никога не бяха виждали два Ястреборога с различни шарки да живеят заедно. Клановете водеха полуномадски живот, движеха се след домашните си месодайни животни, които търсеха непрекъснато нова паша, ала винаги се държаха в ясно определени граници.
Това усложняваше задачата на Ленъкс. Трябваше да намери не някакъв, а точно определен клан Ястреборози. Похитителите на пионерите имаха пера, оцветени точно като неговите. Затова беше сигурен, че ако срещне семейство с различна шарка, вероятно ще го убият като нашественик или шпионин, или просто като вековен враг.
И така, той продължаваше да си пробива път през джунглата, която сякаш нямаше край, търсейки следи от Ястреборози. Минаха четири дни, преди да попадне на следа — покрита яма, очевидно капан. Не го биваше за следотърсач, затова вместо да се опитва да последва онези, които бяха заложили капана, се скри наблизо. Беше сигурен, че някой рано или късно ще дойде да го провери.
Не му се наложи да чака дълго. След около шест часа, точно преди залез, към ямата внимателно се приближи един Ястреборог — първият, когото досега бе видял. Шарката му беше съвсем различна от тази на Ленъкс — снопчета червени и зелени пера на жълтокафяв фон. Ленъкс вярваше достатъчно много на наблюденията на пионерите, затова предпочете да не се приближава открито до него.
Пропълзя тихо в храстите и стигна на около шест метра. Ястреборогът вече проявяваше признаци на нервност, защото рогът му несъмнено беше уловил явно вражески вълни откъм Ленъкс — изправи се внезапно, огледа се и внимателно пристъпи към ямата.
„Той не улавя посоката! Значи усеща, че нещо изпитва ярост към него, но смята, че тя идва от хванато животно.“
Ястреборогът щеше да стигне до ямата с две-три крачки и тогава щеше да установи, че опасността идва от другаде. Мисълта наелектризира Ленъкс, той изскочи от храстите и се засили към гърба му, преди да бъде усетен. Ястреборогът изгрухтя смаян, търкулна се по дебелата трева, закриваща ямата, пропадна надолу и тупна на дъното на дълбочина около три-четири метра.
Ленъкс пристъпи към ямата и погледна вътре. Ястреборогът явно не беше ранен. Стана, отърси се и се заоглежда в тъмното. Рогът на Ленъкс долови враждебност и недоумение.
— Убий ме и край — проговори Ястреборогът с плътен дрезгав глас.
— Нямам желание да те убивам — отвърна Ленъкс. — Искам само да поговорим. Ако ми дадеш информацията, която търся, ще ти помогна да излезеш от ямата.