— Защо да вярвам на един дроика?
Тъй като бяха от една и съща раса, Ленъкс заключи, че Дроика отговаря на обозначението за неговата шарка.
— Или ще ми повярваш, или ще останеш тук и ще умреш от глад — отговори Ленъкс. — На мен ми е все едно.
Ястреборогът не сваляше поглед от него, опитвайки се да разбере коя от двете възможности е по-малко неприятна. Накрая рече:
— Ще говоря.
— Добре.
— Кой си ти?
— Името ми е Ленъкс.
— Това не е име на Дроика.
— Сега е — отвърна Ленъкс.
— Каква информация ти е нужна?
— Дроиките хванаха четирима пришълци. Къде да ги намеря?
— Не знам нищо за това.
— Добре. Къде мога да намеря дроиките?
Ястреборогът го изгледа, без да отговори.
— Хубаво — сви рамене Ленъкс. — Стой си тук и проклет да си.
Той се обърна и се отдалечи от ямата. Беше готов да продължи нататък и изобщо да не се обърне назад, защото знаеше, че рогът на Ястреборога ще улови хитростта. Когато вече беше доста далеч, с чувство на облекчение дочу стържещия глас да го вика:
— Върни се! Измъкни ме оттук и ще те заведа при тях!
Ленъкс се върна и с помощта на невероятно силните си мускули откърши един клон, дълъг близо три метра. Мушна единия му край в ямата и когато Ястреборогът се хвана за него, го изтегли.
— Как се казваш? — попита той, когато Ястреборогът излезе.
— Ярлтоп.
— Колко далеч са дроиките?
— Не е много. Може би един ден или малко повече.
— Тогава да тръгваме.
Ярлтоп тръгна през гората и Ленъкс го последва. Не се случи нищо, тъй като Ястреборогът избираше най-безопасните пътеки. Точно преди да се стъмни, намериха едно малко животно, което според Ленъкс невероятно много приличаше на измрелите земни антилопи дуикър. Ярлтоп му направи знак да пази тишина и почна да се движи в широки кръгове около животното. Ленъкс зачака неподвижен. Сетне усети с рога си, че животинчето внезапно е разбрало за заплашващата го опасност.
Ленъкс и животното чуха едновременно изшумоляването на храстите отляво, но само човекът разбра, че това всъщност е камък, метнат от Ярлтоп, за да го заблуди. След миг той се хвърли върху нищо неподозиращото животно и го уби със сухия клон, който бе намерил, докато обикаляше. Сега Ленъкс не само усети страха и страданието на животното, но и триумфа на Ярлтоп, и нетърпението му час по-скоро да почне пира.
Ленъкс разбра още и че около него в гората през цялото време има толкова много смърт, та някак си е свикнал с нея. Защото усети, че триумфът на Ярлтоп е много по-силен от безсловесните агонии, които постоянно улавяше.
Той се присъедини към Ястреборога, помогна му да отдели костите и изгълта около три кила сурово месо. Двамата прекараха нощта в хралупата на едно огромно дърво, използвано за подслон от отдавна умрели животни. Ленъкс знаеше, че рогът ще му даде знак, ако Ярлтоп намисли да се измъкне през нощта. Когато сутринта се събуди, намери Ястреборога да спи спокойно до него.
Скоро потеглиха отново, пробивайки си път през оредяващата гора, и Ленъкс усети, че Ярлтоп почва силно да се безпокои.
— Какво има? — запита той.
— Скоро ще стигнем до земите на Дроиките — отговори Ярлтоп. — Като ме видят, ще ме убият.
— Ще им кажа, че си ми помогнал, и сигурно ще те оставят.
Емоционалният изблик, който улови, беше толкова силен и толкова неясен, че Ленъкс можеше да си извади едно-единствено заключение — навярно е казал нещо от рода на „уморен съм и трябва малко да си почина, за да ми поникнат чифт колела“. Не умееше да интерпретира емоциите, които улавяше, но впечатлението му бе, че дроиките по-скоро ще убият и двамата, отколкото да оставят другаря му жив.
— Заведи ме по-близо до тях и след това можеш да си вървиш — каза той най-накрая.
Ястреборогът се втренчи в него, явно опитвайки се да изтълкува липсата на излъчване.
— Какъв дроика си ти?
— Много особен.
— То си личи. — И след малко: — Вече сме близо до тях.
— Още по-близо.
Ярлтоп тръгна пак, този път по-бавно и по-предпазливо, и след още половин час пак спря.
— Сега какво има? — запита Ленъкс. Ярлтоп посочи малко цветно петно на около една миля.
— Дроиките!
Ленъкс се взря нататък, ядосвайки се, че няма зрението на Светулките. Накрая различи няколко малки жълто-оранжево-сини фигурки, които пазеха около три дузини пасящи кравеподобни животни.
— Добре. Изпълни обещанието си. Върви си в мир.
Ярлтоп го изгледа учуден.
— Ти наистина ли няма да ме убиеш?
— Знаеш, че няма.
„Наистина ли знаеш? Нима Ястреборозите са се научили да контролират емоциите си до такава степен, че да не могат да бъдат усетени?… Но това е смешно! Аз улавях всяка реакция и всеки страх, които ти изпитваше, откакто сме заедно. Така че защо се чудиш, че държа на думата си? Навярно мисълта, че враг може да бъде оставен жив, просто не е за вярване. Което означава, че сигурно воювате помежду си. Но, кълна се в живота си, не разбирам как можете да причинявате страдание, когато то се връща обратно при вас чрез собствения ви рог! Все още имам много неща да научавам за вас.“