— Ако всички дроика бяха като теб… — каза Ярлтоп, изчезвайки сред храсталака.
„Това пък какво ли означава? Че иска всички да са като мен, понеже те са хулиганите на планетата, или пък понеже миролюбивите Ястреборози са по-лесни за убиване?“
Ленъкс продължи да разглежда дроиките, опитвайки се да намери начин да се приближи до тях. Тогава внезапно му дойде на ум, че няма нужда от план, той е дроика като тях, а щом клановете и племената на Артизмо ходят все заедно, ще го приемат веднага. Тръгна напред гордо изправен и измина почти половината разстояние, преди Бройките да го забележат. Бяха пет, скупчиха се, когато той наближи, и си заговориха нещо на нисък глас.
Когато стигна на около десет метра от тях, Ленъкс спря.
„Аз ли трябва да ги поздравя, или те мен? Има ли някакъв символ на ранг, който да разпозная?“
Остана неподвижен, като се взираше в тях.
— Ти не си от нашето семейство — обади се най-близкият дроика.
Рогът на Ленъкс не усети безпокойство.
— Да, не съм — отговори той.
— Сигурно си далеч от дома си — каза друг. — Ако си гладен, ще убием боиша за теб.
— Не е необходимо — отказа Ленъкс, защото макар да бе гладен, никак не му се искаше да понесе емоционалната травма от смъртта на някое месодайно животно.
— Срещна ли бедрона? Видели са ги навътре в гората.
„Какво, по дяволите, е бедрона? Животно или пък може би член на клана на Ярлтоп?“
Тъкмо щеше да отговори, че не е видял нищо интересно, но се сети, че роговете им ще уловят лъжата.
„Добре, да предположим, че говорят за Ярлтоп.“
— Да, срещнах.
— Щастие е, че си оцелял.
— Така е наистина.
— Как се казваш, пътнико?
— Ленъкс.
Лицето на Ястреборога се смръщи.
— Много необичайно име.
— Чужд, ръбест звук — добави друг Ястреборог. — Повече подхожда на пришълец, отколкото на дроика.
— Не мога да преценя — отвърна Ленъкс. — Никога не съм виждал пришълци.
— И все пак изпитваш напрежение при мисълта за тях. — отбеляза Ястреборогът. — Къде ти е смелостта, Ленъкс?
— Винаги съм уважавал неизвестното — отвърна премислено Ленъкс. — Ако видя пришълец, може би ще усетя същото като вас.
— Те са в заграждението на Шумарио, ако искаш да видиш нещо такова — каза първият Ястреборог.
— Те? — повтори Ленъкс. — Искате да кажете, че сте хванали няколко раси пришълци?
— Една раса, четирима пришълци.
— Много бих искал да ги видя — Ленъкс се опитваше да прикрие вълнението си.
Петимата се почувстваха неудобно от силата на емоционалното му излъчване. Двама от тях отстъпиха назад и наежиха пера.
— Е? — каза първият Ястреборог.
— Какво? — запита смутен Ленъкс.
— Ако искаш да ги видиш и нямаш важна работа, отивай.
„Да отивам ли? Къде?“
— Бях дълго време сам в гората — обясни Ленъкс, — Може би някой от вас ще ме придружи?
— Защо? — запита искрено учуден Ястреборогът.
— Защото ми липсва компанията на друг дроика.
Улови още повече любопитство.
— Наистина ли?
— Така е.
— Ти си много необикновен дроика. Наистина ти подхожда да носиш необикновено име.
— Аз ще ида с него — предложи най-дребният от Ястреборозите.
— Да си видиш ганшито — подхвърли първият и другите прихнаха.
Ленъкс веднага усети притеснението на дребния Ястреборог.
„Приятелката му? Майка му? Или любимото му домашно боиша?“
— Хайде, Ленъкс — подкани го дребният Ястреборог. — Няма нужда да стоим повече при тия биджуна.
Ленъкс улови първо гняв, после добро настроение. Това вероятно беше някаква обидна дума, но другите веднага доловиха, че е използвана като добронамерен духовит отговор.
— Вземи едно боиша с вас — предложи първият Ястреборог.
— Някои от нас не са толкова стари и мързеливи, че да не могат сами да си хванат храна — бе отговорът.
— Спомни си какво каза, когато усетиш празнота в стомаха.
Последваха още закачки и Ленъкс заедно с дребния Ястреборог се отправиха на север. Въпросите напираха на устата на Ленъкс — Републиката знаеше за тях дори по-малко, отколкото за Светулките, — но не смееше да пита. Ако се покажеше по-невеж, нямаше да може да излъже или да извърти, защото те имаха забележителните си рогове. Затова се задоволи да наблюдава растенията и да класифицира дърветата, храстите, тревите и цветята.