— Един кораб трябва да кацне да ни вземе след седмица. Ще стигнем на мястото за контакт след пет дни.
— Ами ако спасяването ни беше отнело повече време?
— Да, можеше и така да се случи — съгласи се Ленъкс. — Корабът има за задача да сканира района веднъж седмично в продължение на четири месеца, а след това, изглежда, е предвидено военно нахлуване. Вие четиримата сигурно щяхте да бъдете убити, преди похитителите ви да се предадат. Тогава Републиката щеше да ви обяви за герои, да ви издигне статуи и да вдигне шум за голямата си победа над тази технологически напреднала цивилизация.
Ленъкс се зае с Робърт Йохансен. Рогът му не усети болка, а по-скоро абсолютно безразличие дали ще остане жив. Може би поначало е бил слаб и крехък, а сега вече беше изгубил и голяма част от теглото си. Независимо че на планетата имаше много вода, организмът му беше силно обезводнен. Трите жени бяха направили за него всичко възможно, но без лекарства, подслон и минимална хигиена едва бяха успели да го опазят жив.
Ленъкс наля малко вода в устата на Йохансен, вдигна го внимателно на рамо и обяви, че вече е време за тръгване.
Следващите три дена изминаха във вървене през джунглата, а на четвъртата сутрин Ленъкс събра пионерките и Елорми и им каза:
— Ако продължим да вървим с това темпо, Йохансен ще умре, преди да достигнем мястото.
— Тогава да вървим по-бавно, а корабът ще ни вземе след седмица — предложи Илейн.
Ленъкс поклати масивната си глава.
— Не. Твърде вероятно е вашите похитители да ни преследват. Ако забавим ход, със сигурност ще ни хванат.
— Тогава какво предлагате? Не можем да го оставим.
— Ще остана с него. Ще дам координатите за приземяване на Елорми и той ще ви отведе до мястото. И не забравяйте: обещах му да замине с вас. Не знае езика на Хората, но някой в Департамента на извънземните работи може да прехвърли запис с езика на Ястреборозите там, където той поиска да отиде.
— Как така ще ви оставим тук! — протестира Илейн.
— Аз трябваше да ви спася и да ви върна на Републиката.
— Но Ястреборозите ще ви преследват!
— Не могат. Аз се движа по-бързо от тях. Само предайте на кораба да се връща всяка седмица. Когато Йохансен оздравее, ще бъдем на определеното място.
— Сигурен ли сте?…
— Повярвайте, ние двамата ще бъдем в по-голяма безопасност, отколкото ако всички останем заедно.
Тя го погледна, после кимна колебливо.
— Добре, щом така казвате…
— Така е. Сега нека обясня положението на Елорми.
Ленъкс се обърна към дребния Ястреборог.
— Ти ще трябва да ги заведеш до мястото за кацане. Аз оставам тук.
— Не знам какво им каза — отвърна Елорми, — но ти повярваха.
— Те не са надарени с рог.
— Защо оставаш?
— Имам си причини. Ще ги заведеш ли, както те помолих?
— Да. Те знаят ли, че аз ще ги придружа на кораба ви?
— Казах им.
Елорми се изправи.
— Значи тръгваме.
— Благодаря ти за помощта, Елорми — Ленъкс също стана. — Оглеждай се за бедрона из тия гори, аз се натъкнах на един по пътя си. — Направи малка пауза. — Сбогом и на добър час.
— Ще донеса тук такива невероятни истории, че целият ми народ ще бъде смаян — каза Елорми, обърна се и закрачи, последван от пионерките.
Ленъкс гледа след тях, докато се изгубиха от погледа му, и пак седна край умиращия Йохансен. Бе доловил с рога си, че след два, най-много три часа Йохансен ще предаде Богу дух.
Отчупи един клон, одяла го колкото можа със силните си ръце с по два палеца и започна да копае гроб.
Приключи десет минути преди Йохансен да умре. След това положи изсушеното тяло в ямата, покри го с тиня и заби отгоре две клончета във формата на малък кръст. Това нямаше да привлече вниманието на дроиките, ако наистина бяха по петите им, в което обаче се съмняваше.
Фактически той имаше намерение да се присъедини към дроиките за няколко дни и да научи колкото може повече за обществото им. В края на краищата не беше се подложил на тези неколкомесечни операции и трансформации само за да спаси четирима напълно непознати от плен. Републиката щеше да го отпише поне след три месеца и половина, значи можеше спокойно да изживее следващите десетина седмици като дроика.
Но най-напред искаше да изпробва това тяло.
С помощта на сензорите в дланите си откри малко животно, хвана го, докато то бягаше в калта, и спокойно изследва емоциите му, убивайки го. Смазващото усещане на ужас и страдание, което излъчваха жертвите му, все още го притесняваше, но имаше начин да преодолее и това. Ястреборозите знаеха как да го правят, значи и той щеше да успее.
Тази нощ запали малък огън. Не за да си сготви месото — изяде го сурово, не и за да се топли, защото перата и бронираната му кожа го предпазваха от природните стихии. Беше по-скоро за да експериментира. И така, Завиър Уилям Ленъкс, който някога принадлежеше към Хората, изследваше хладнокръвно и безстрастно агонията на зеленото дърво, поглъщано от огъня.